Поскатин извади един свитък и зачете:
— Грурк от Пергасос, ти беше съден и признат за виновен в престъпленията ерес, богохулство и държавна измяна и си осъден да понесеш смъртта по начина, посочен от църковните закони. Имаш ли да кажеш нещо, преди да бъдеш заведен на мястото за екзекуция?
Грурк успя само вдървено да поклати глава.
— Приготви ли се, покая ли се пред Създателя, ще може ли да се смили над душата ти?
Грурк не отговори. Поскатин нави отново свитъка, отстъпи назад и погледна Вормозел.
— Действай, управителю!
Вормозел кимна на капитана и Грурк беше изведен в коридора и поставен между двамата духовници, капитанът застана отпред, управителят и съветникът — зад тях, а конвоят се строи в колони от двете страни с двама факлоносци отпред и отзад. Стъпките им отекваха глухо сред мрачните стени, докато процесията бавно се движеше към влажните каменни стъпала в другия край на коридора. През прозорчетата на вратите на някои от другите килии надничаха лица и ги проследяваха с навъсен поглед, но никой не издаде звук.
Възприятията на Грурк бяха объркани и откъслечни — сиви, осветени от факлите стълбища, отварящи се масивни врати, вдигащи се решетки, пеещи монотонно от двете му страни духовници, докато накрая се изкачиха на повърхността и се озоваха в тъмничния двор. Там, пред кордон от стражи, чакаше една крачеща кола с впрегнати в нея два покрити с черни драперии колесни влекача, а няколко карети, пълни със съновници и ескортирани от конници, стояха току пред главната порта. Още зашеметен, Грурк се качи в колата заедно с духовниците, съветника, двама от стражите и капитана, докато останалите от наряда и управителят ги наблюдаваха отстрани. Колата потегли, застана до другите коли и конниците, портата се отвори и кавалкадата напусна двора, за да бъде посрещната от рева на тълпата, която чакаше отвън.
Те преминаха край Съда на Върховния съвет, през Площада на покаянието и по Моста на Ескендером-старши към Квартала на крадците, а тълпата се люшкаше плътно след тях. Грурк се вкопчи в дръжката пред себе си и за последен път хвърли поглед към града, в който беше преминала по-голямата част от живота му. Беше сащисан и не можеше да проумее какво толкова е направил, та неговите съграждани и старите му училищни другари изведнъж се бяха превърнали в освирепяла тълпа, чието единствено желание беше да го види как умира. За пръв път той видя същността на дивашкото безумие, което можеше да се прояви в едно простолюдие, приучено да вярва, без да задава въпроси, да се съгласява, без да разбира, и да ненавижда по заповед. Спомни си няколкото пъти, когато беше наблюдавал спокойното, достойно държане на гражданите на Менасим и в този миг разбра, че толерантността и мъдростта в царството на Клейпур са продукт на философията, която Тирг неизменно подкрепяше, така както невежеството и бруталността в Кроаксия са продукт на потисничеството, за което съвсем доскоро той самият беше помагал да бъде увековечено. Промяната у него беше настъпила твърде късно, помисли с тъга той.
Градските постройки останаха назад и сега той можеше да види Канарата на възмездието, извисяваща се пред тях над Хълма на зрителите, челната й част тъмнееше застрашително на фона на назъбените чукари зад нея, навъсените сиви планини по-нататък и носещите се отгоре й буреносни облаци. Мрачната процесия пое по пътя край хълма, от другата страна тълпата беше изпълнила докрай терасите срещу канарата, а на голото пространство нагоре стояха още повече фигури. На скалната площадка в основата на канарата огромният казан с киселина изпускаше тънки бели изпарения и го очакваше с клокочещ кикот. Грурк внезапно установи, че трепери. Той вдигна поглед високо нагоре, към площадката на върха на дългата, изтъняваща накрая стълба, видя алените роби на духовниците от Върховния съвет, скупчени пред застиналата редица на дворцовата стража, а най-отпред, облечен изцяло в черно и с качулка на главата, със скръстени ръце стоеше палачът и наблюдаваше безучастно сцената долу.
Присъстваха и кралят, и върховният духовник, разположили се със свитите си на покритото с балдахин заградено място в центъра на дъното на амфитеатъра. Грурк и придружаващите го слязоха от колата и застанаха пред тях, докато представителите на държавния глава и на духовния глава произнесат обичайните си речи. Грурк се беше вкаменил от гледката и от настроението на чакащата тълпа и не чу нито дума. Наистина ли беше всял такъв смут, че двамата най-могъщи властници на нацията да проявят такъв интерес към процедурата? Очевидно беше така, но Грурк не можеше да разбере защо. Повече не беше в състояние да разбере нищо. Всичко се смесваше в някаква бъркотия от несвързани образи и звуци, цветове и шумове, думи и лица. Какъв смисъл имаше вече да разбере каквото и да е? Какво значение имаше? Още няколко минути и повече никога нищо нямаше да има значение. Спомни си за брат си, спомни си за родителите си и се опита да съчини молитва към Създателя. И тогава забеляза, че отново се движат и бяха започнали да изкачват широките стъпала, които водеха към площадката високо горе. Чуваше засилващия се шум на тълпата и усещаше надигащото се вълнение.