— Сега можете да се откриете, ако сте тук, мистър Мургав, Слаб и Син — подвикна той. — Тук ли е притежателят на този портфейл? Ако е тук, ще бъде ли добър да стане и да разкрие самоличността си, моля?
Всички започнаха да въртят глави насам-натам и се обърнаха да огледат дъното на залата. Тогава бавно и смутено някъде по средата на залата, близо до пътеката се изправи един мъж. Беше слаб, приличаше на латиноамериканец със смолисточерна коса и подстригани мустаци, облечен в светлосив костюм. Изглеждаше объркан, стоеше, почесваше се по главата й се чудеше какво да прави. Едно момче на мястото до него го дърпаше за ръкава, а от другата седалка мургава жена говореше нещо и жестикулираше по посока на подиума.
— Моля, бихте ли дошли тук, за да разпознаете своята вещ, господине — каза Джаксън.
Мъжът кимна сковано и започна внимателно да се придвижва към пътеката, а наоколо гръмнаха ръкопляскания, които продължиха, докато застана пред публиката. Шумът стихна, когато Джаксън се приближи до края на подиума и заразглежда съдържанието на портфейла.
— Ваш ли е? — попита той, като погледна надолу. Мъжът кимна.
— Кое е името от вътрешната страна? — продължи Джаксън.
— Името е Мигел — обади се Замбендорф от мястото си.
— Той е прав!
Джаксън направи умоляващ жест, сякаш приканваше публиката да сподели неговото благоговение, погледна Замбендорф, после се наведе да подаде портфейла на Мигел.
— Откъде сте, Мигел? — попита той. Мигел най-после събра гласа си.
— От Мексико… караме отпуската със съпругата и сина… Да, портфейлът е мой, мистър Джаксън. Благодаря ви.
Той хвърли още веднъж неспокоен поглед, на Замбендорф и бързо тръгна обратно по пътеката.
— Честит рожден ден, Мигел — подвикна Замбендорф след него.
Мигел спря и се обърна с озадачен вид.
— Нямаш ли рожден ден? — попита Джаксън. Мигел поклати глава.
— Следващата седмица — поясни Замбендорф. Мигел видимо преглътна с усилие и почти пробяга разстоянието до мястото си.
— Е, какво ще кажете за това?! — възкликна Джаксън и простря призивно ръце, а залата отвърна с нестихващи ръкопляскания и одобрителни викове.
Зад гърба на Джаксън Замбендорф отпи от чашата с вода и остави събитията да набират скорост. Той би могъл също така да отгатне, че неизвестният благодетел, който беше предал портфейла, след като беше пребъркал джобовете на Мигел, и който беше предложил да се направи сензация от това, също е с мургаво лице — арменец всъщност, — но това малко би развалило впечатлението.
Сега настроението на публиката беше добро. Апетитът й беше изострен и тя искаше още. Замбендорф стана и пристъпи напред като че искаше да бъде по-близо до нея, а Джаксън се отдръпна инстинктивно и застана като зрител — предаването водеше Замбендорф.
Замбендорф вдигна ръце. Публиката отново притихна, но този път напрегната и в очакване.
— Много пъти съм казвал, че това, което правя, не е някакъв вид магия — каза той с плътен и отекващ в залата глас. — Това е нещо, което всеки може да притежава. Ще ви науча… В този момент изпращам към вашето съзнание, към всички вас, представата за един цвят, обикновен цвят. Отворете съзнанието си… Виждате ли го?
Той погледна към камерата, която в този момент предаваше.
— Разстоянието не е преграда. Вие, които наблюдавате от домовете си, може да се присъедините към нас. Съсредоточете се върху представата за цвета. Изключете от мисълта си всичко останало. Какво виждате?
Той обърна глава наляво и надясно, изчака и тогава възкликна:
— Жълто! Жълто е! Колко от вас го познаха? Веднага една четвърт или повече от зрителите вдигнаха ръце.
— Сега число! — каза Замбендорф. Лицето му излъчваше възбуда.
— Число от едно до петдесет и двете му цифри да са нечетни, но различни, както е петнадесет… но единадесет не става, защото двете цифри са еднакви. Да? Хайде… мислете! Опитайте се да го почувствате!
Той затвори очи, притисна с юмруци слепоочията си, остана в тази поза може би пет секунди, след това се огледа още веднъж и обяви:
— Тридесет и седем!
Този път се вдигнаха около една трета от ръцете, което на фона на ахканията и охканията беше достатъчно, за да впечатли силно повече хора, отколкото преди.
— Възможно е да съм объркал някои от вас — каза Замбендорф. — Бях решил да опитам с тридесет и пет, но в последния момент промених решението си и избрах…
Той спря, тъй като повече от половината от останалите ръце се вдигнаха, за да се присъединят към другите, но изглеждаше така, сякаш всички ръце в залата махат енергично.
— О, явно някои от вас са го познали. Би трябвало да се опитам да бъда по-точен.