Но, изглежда, никой не се впечатляваше от небрежността му, тъй като у присъстващите все повече и повече се засилваше убеждението, че участват в изключително необикновено и извънредно важно събитие. Изведнъж се оказа, че всички житейски проблеми и неудачи могат да бъдат решени без усилие с простата формула да пожелаеш да ги няма. Всеки можеше да разбере тайната, всеки можеше да овладее силата. Неизбежното ставаше по-приемливо, недостижимото ставаше незначително. Нямаше да се чувствуват самотни или беззащитни. Учителят щеше да ги води. Те му принадлежаха.
— Коя е Алис? — попита Замбендорф.
Отзоваха се няколко Алиси.
— От град далече на запад… на крайбрежието — уточни той.
Една от Алисите беше от Лос Анджелис. Замбендорф видя предстояща сватба на някого в собственото й семейство — на дъщеря й. Алис потвърди, че дъщеря й ще се омъжва следващия месец.
— Вие мислите много за нея — каза Замбендорф, — затова се свързах толкова лесно. Името й е Нанси, нали?
— Да… Да… Удивени възклицания.
— Виждам океана. Годеникът й моряк ли е?
— Във флота… на подводница.
— Занимава се с техника?
— Не, с навигация… но да, предполагам, че това в наши дни включва много техническа работа.
— Точно така. Благодаря ви.
Бурни ръкопляскания.
Замбендорф продължи и разкри подробности за сключената тази сутрин успешна сделка от един търговец на дрехи от Бруклин, позна след леко колебание телефонния номер и професията на червенокоса млада жена от Бостън и резултата от футболния мач, в който две момчета от втория ред бяха участвали предишния вторник.
— Вие също можете да го направите! — настоя той с глас, който без помощта на микрофона гърмеше до последния ред. — Ще ви покажа.
Той се придвижи към ръба на подиума и втренчи поглед право пред себе си, докато зад гърба му Джаксън пишеше числа върху едно въртящо се табло.
— Съсредоточете се върху първото — обърна се Замбендорф към залата. — Всички заедно. Сега се опитайте да ми го предадете… Мислете го… Така е по-добре… Три! Виждам тройка. Сега следващото…
От осем числа той позна седем.
— Виждате ли?! — извика той ликуващо. — Бива ви, много сте добри. Нека да опитаме нещо по-трудно.
Той взе черната кадифена качулка, осигурена предварително, и даде на Джаксън и на няколко души от предните редове да се уверят, че е непрозрачна и без дупки. После се обърна с гръб и Джаксън я нахлузи на главата му. След това, като следваше указанията му, Джаксън мълчаливо посочи една жена от публиката, която избра някакъв предмет от вещите си и го вдигна високо, за да го виждат всички. Беше зелена писалка. После тя посочи друг от аудиторията — мъж, който седеше няколко реда назад — да повтори процедурата. Мъжът вдигна часовник със сребърна верижка и продължиха нататък по същия начин. Джаксън отбелязваше предметите върху таблото. Когато записа пет, той покри таблото, за още по-сигурно завъртя стойката към стената и каза на Замбендорф, че може да свали качулката.
— Помнете, че разчитам на всеки един от вас — каза Замбендорф — Всички вие трябва да ми помогнете, ако искаме да успеем. Сега, първият предмет — спомнете си го и го задръжте в съзнанието си. Сега ми го предайте…
Той сви вежди, съсредоточи се и постави ръка на челото си. Публиката повтаряше движенията му. Присъединиха се и телевизионните зрители по домовете си.
— Писане… нещо, свързано с писане — произнесе накрая Замбендорф. — Писалка! Сега цветът. Цветът е… зелен! Приемам зелено. Зелено ли предавахте?
Когато позна точно и петия предмет, публиката обезумя.
За финал Замбендорф извади друго от реквизита си — една здрава на вид метална пръчка, дълга около два фута и дебела повече от инч. Джаксън не успя да я огъне, когато му беше предложено, не успяха и трима мъже от първите редове.
— Но силата на съзнанието побеждава материята — обяви Замбендорф.
Той даде на Джаксън да държи пръчката и я докосна леко с пръсти в средата.
— Това ще изисква усилията на всички ни — извика Замбендорф. — Всички, които сме тук, и всеки, който си е у дома. Искам всички да ми помогнете да се съсредоточа и да я огъна. Мислете — да се огъне. Кажете го — да се огъне! Да се огъне!
Той се обърна към Джаксън и започна да кима в такт с произнасянето на думите.
Джаксън схвана бързо и замаха с ръка като диригент, подканящ оркестъра.
— Да се огъне! Да се огъне! Да се огъне! — започна да декламира той с глас, който ставаше все по-силен и по-настоятелен.
Публиката постепенно пое скандирането.
— Да се огъне! Да се огъне! Да се огъне!