— О, не би трябвало да задавате такива въпроси — отвърна Маси укорително.
— Но вие изобщо не го докоснахте.
— Така ли?
— Да. Всички знаем какво сме видели.
— Не, знаете онова, което смятате, че сте видели.
— Карл Замбендорф наистина ли има такива способности? — попита дундест мъж с червендалесто лице.
Той се олюляваше леко, изглежда си беше пийнал добре.
— Откъде да знам? — отговори Маси. — Но със сигурност знам, че мога да направя всичко, което прави той.
— Но това не доказва нищо, нали? — продължи дундестият. — Вие всички сте еднакви, вие и вашите колеги… Ако Замбендорф прекоси залива Чесапийк оттук до Вашингтон, вие просто ще кажете: „О, да — старият трик ходене по вода“. Това, че можете да имитирате нещо, не означава, че е станало по същия начин и първия път, нали?
— Когато прекоси залива, ще ви кажа мнението си — обеща Маси.
— Ъ-ъ, мистър Маси, обещахте ми автограф — напомни му нерешително жената с лилавата рокля.
— Точно така. Имате го.
— Ето, листът е още у мен и…
— Не, не ме разбрахте. Вече имате автографа ми.
— Струва ми се, че…
— Погледнете вътрешната страница.
— Какво?! О, но… О, боже, погледнете! Как се появи това тук?
В този момент зад Маси, усмихнат, с чаша в ръка, се появи Бъртън Рамелсън. Беше нисък на ръст, почти плешив и даже деликатно скъсеният смокинг не можеше да прикрие напълно недостатъка на телосложението му, но острият поглед и решително стиснатите устни внушаваха достатъчен респект, за да се образува веднага празно пространство пред него.
— Чудесно изпълнение! — заяви той. — Моите поздравления, мистър Маси, сигурен съм, че ще изразя мнението на всички тук, ако добавя — моите благодарности за това, че превърнахте вечерта в блестящо събитие.
Одобрителни ръкопляскания подкрепиха думите му. Той се обърна към гостите:
— Зная, че всички бихте искали да говорите с мистър Маси до безкрайност, но мисля, че след положените усилия му дължим любезността да го оставим няколко минути на спокойствие и тишина. Обещавам ви, че ще направя всичко, за да го убедя по-късно да се присъедини към вас.
Като се обърна отново към Маси, той каза:
— Надявам се, че ще дойдете да пийнем по едно бренди с няколко приятели в, библиотеката.
Докато минаваха през трапезарията и през един салон с облицовани с ламперия стени, с портрети в позлатени рамки и тежки драпирани завеси, Рамелсън разказваше за къщата и парка около нея, които били построени около 1920 година за някакъв железопътен магнат и станали собственост на бащата на Рамелсън в края на века. Фамилията Рамелсън — Маси знаеше това от Конлън — разполагаше със стотици милиони, пръснати между многобройните членове на фамилията, наследници, фондации и тръстове по такъв начин, че да се избегне прекалено очебийното съсредоточаване на богатствата. По-голямата част от състоянието й беше дошла в резултат на фалшивата енергийна криза и бума във въгледобива, последвали антиядрената пропаганда и политическия саботаж на високоефективните технологични новости през седемдесетте и осемдесетте години, които, макар и да постигнаха непосредствената си цел за максимално увеличаване на печалбите от наличните капиталовложения, допринесоха за формирането на такава политика на Щатите, която беше подходяща за деветнадесети век, докато развиващите се страни устремно се движеха напред към двадесет и първия. Последвалият спад в конкурентоспособността на американската промишленост и увеличаващата се зависимост от продажбата на собствения вътрешен пазар за поддържане на платежоспособността бяха донякъде резултат от това.
Групата в библиотеката се състоеше от шест-седем души и Рамелсън представи тези, които Маси още не познаваше. Това бяха Робърт Феърли, племенник на Рамелсън, който беше член на управителния съвет на една търговска банка, филиал на ДЖЕСЕК, Силвия Фентън, отговаряща за връзките със средствата за масова информация, Грегъри Бул, главен директор на ДЖЕСЕК, и Каспър Ланг, заместник на Бул.
Рамелсън сипа в една чаша от бутилката в отворения шкаф до камината, доля малко сода и подаде чашата на Маси. Предложи му и пура, но Маси отказа.
— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — каза Рамелсън! — Вие притежавате необикновени способности. Особено се възхищавам на умението да се прониква в мислите на хората, което вашата професия развива. Това е рядка и много ценна дарба.
След миг колебание допълни:
— Надявам се, че в този наш свят сте оценен достойно.