Фелбърг седеше втренчил поглед в масата, но накрая отметна глава и въздъхна дълбоко.
— Предавам се — призна той.
— Тази мисия… — каза Замбендорф, като отстъпваше бавно към прозореца. — Има нещо много странно в цялата ситуация. Знаеш ли, започвам да подозирам, че тук се крие нещо много по-голямо от това, за което се говори. Всъщност не е просто подозрение, Джо, аз съм съвсем сигурен.
Фелбърг сви устни, докато обмисляше казаното.
— Имаш ли някаква идея? — попита накрая той.
Замбендорф се намръщи.
— На този етап — не. Но ако нещо се потулва и е свързано с целите на мисията, то трябва да е много важно. Само си представи каква златна мина може да бъде за нас, ако открием какво е, преди още обществеността или който и да е да узнае нещо.
Очите на Замбендорф заблестяха, докато говореше.
— Моят нюх ми подсказва, че има нещо скрито, от което по някакъв начин можем да извлечем изгода. Искам целият екип веднага да се заеме с този въпрос.
8
Когато сравняват ефективността на различните начини за придаване на ускорение на ракетата, физиците използват понятието „импулс“, което се получава, като се умножи въздействието на силата върху ракетата по времето, през което е оказвано това въздействие. При космическите кораби основен показател за ефективност е импулсът на единица от масата на кораба или „специфичният импулс“, измерван във времеви единици и обикновено изразяван в секунди. Високите специфични импулси се получават от двигателни системи, които генерират високоскоростни отпадни продукти. Отпадните молекули при една водородно-кислородна ракета се изхвърлят със скорост от порядъка на три километра в секунда, което в най-добрия случай отговаря на специфичен импулс, равен на 450 секунди, като практическият резултат е, че междупланетните полети, извършвани на основата на химическо задвижване, продължават с години. При термоядрения синтез обаче се изхвърлят плазмени продукти над триста пъти по-бързо и се достигат специфични импулси до 100 000 секунди. Ето защо двигателят с термоядрен синтез се считаше съществен за поддържането на база на Марс и продължителността на полета на „Орион“ се предвиждаше да бъде само петдесет дни.
„Орион“ беше построен с две основни секции — предна и задна — свързани с проход, дълъг четвърт миля. Задният му край беше отворен към космическото пространство и представляваше система от антени, укрепителни рамки и метални връзки, които образуваха четири открити цилиндрични двигателни камери, свързани помежду си подобно на клетки за катерички. Всяка секунда в две от камерите се възпламеняваха по две гранули замразена смес от деутерий и тритий и поддържаха полета чрез насочени лъчи от ускорени йони, които произвеждаха поредица от ядрени микроексплозии — миниатюрни водородни бомби. Електрически натоварените високоскоростни частици, освободени в този процес, предизвикваха тласък напред чрез въздействие върху конфигурация от вдлъбнати магнитни полета, докато неутроните без заряд и рентгеновите лъчи, които преминаваха през магнитните огледала, се изхвърляха в пространството. Магнитно-хидродинамични бобини в задната част превръщаха част от отделената енергия в електроенергия, захранваща йонните ускорители и генераторите на свръхпроводимото поле. В останалата част от задната секция, пред радиационния щит, екраниращ двигателните камери, се намираха другите блокове на двигателната система, гнездата на разузнавателните ракети и ландърите1 на „Орион“ и складовите отделения за транспортните средства, строителните материали и тежките съоръжения.
Предната част на прохода завършваше с просторно, почти сферично помещение, определено от типичната за НАСО безцветна терминология като сервизен модул, в което се намираха главният генератор за въздух и други системи от първостепенно значение за поддържане на живота, също така и отделен химичен двигател и свързани помежду си резервоари с гориво. При необходимост цялата задна част на кораба можеше да се отдели и задната двигателна система да върне екипажа на Земята.
Жилищните помещения за обитателите на кораба представляваха четири по-малки сфери — от глобус I до глобус IV, — намиращи се пред сервизния модул и разположени симетрично от центъра така, че образуваха каре, лежащо в перпендикулярна на главната ос равнина. Въртенето на целия кораб около тази ос, заедно със самостоятелното въртене на сферите, даваше възможност центробежните и линейните компоненти на силата да се съчетаят и да създадат нормално притегляне независимо от ускорението на кораба. Петата сфера — командният глобус, в който се намираше контролният и комуникационният център — оформяше носа на „Орион“ й се свързваше с останалите и с основната част с помощта на мрежа от укрепителни конструкции и комуникационни тунели.