А сега, явно без да е съобщено предварително, щяха да пътуват и военни части, и то както по всичко личеше, доста значителни. Това потвърждава всичко останало, което бяха успели да установят, мислеше си Замбендорф, докато зяпаше екрана. Въпреки че още не беше в състояние да сглоби парчетата в една ясна картина, в съзнанието му отдавна нямаше никакво съмнение — тук се криеше нещо наистина необикновено.
Като последен от серията прототипи „Орион“ имаше за цел преди всичко да докаже възможностите на своя усъвършенстван термоядрен двигател и да изпробва различни технически концепции, свързани с продължителни и мащабни космически програми. Подобно на експерименталните викториански параходи, предшественици на елегантните океански лайнери от по-късните години, неговата конструкция малко държеше сметка за удобствата и простора за обитателите. Разположените като в развъдник клетки, тесните дневни помещения, машинните отделения, стълбищните шахти и за плетените проходи напомняха повече на подводница, отколкото на нещо друго, помисли си Маси, докато се излежаваше в леглото си и съзерцаваше земния диск на екрана, инсталиран на една от стените на кабината. Той и Върнън щяха да делят помещението с още двама души, и двамата познати от курса за обучение — Греъм Спиърман, еволюционен биолог от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, и Малкълм Уейд — психолог от Канада. Спиърман и Върнън бяха излезли да разгледат кораба, а Уейд още не беше пристигнал и Маси използваше максимално възможността да се отпусне за няколко минути след качването на борда, настаняването и разопаковането на багажа.
От мястото му в глобус II цялата планетарна повърхност на Земята — континентите, океаните и атмосферата — приличаше на отделен самоподдържащ се биологичен организъм, в който условните граници и различните цветове, които разделяха държавите на картите на човека, бяха толкова значими, колкото и видими. Това, което астронавтите и други авантюристи в космоса повтаряха непрекъснато повече от половин век, беше вярно, но то трябваше да се изпита, за да се разбере, осъзна Маси. Само преди два дни беше посетил за последен път Уолтър Конлън във Вашингтон, където във всички посоки светът на човешките дела препускаше и се суетеше за своите неотложни работи и консумираше енергията на хиляди живота. Но всичко това вече се беше смалило до една точица без особено значение, едва забележима на фона, който не беше се променил кой знае колко отпреди съществуването на Вашингтон и който би могъл да остане дълго време след като Вашингтон вече е забравен.
Звукът на отварящата се врата прекъсна мислите на Маси и секунда по-късно нахълта Малкълм Уейд с два сака и куфарче в ръце, като буташе с крак по пода друг куфар.
— Е, предполагам, че съм попаднал, където трябва — каза той, като затвори вратата с гърба си. — Здравей, Джери. Разбрах, че другите двама вече са тук.
— Здравей, Малкълм. Да, отидоха да поразгледат. Горното легло ей там е твоето. Как мина полетът?
Уейд свали връхната си дреха и я закачи в шкафа до вратата.
— О, добре, като изключим това, че продължи половин ден повече, отколкото се предполагаше. Трябваше да се отклоним към европейската база в Гвиана.
Той се свлече с въздишка на облекчение на леглото срещу Маси. Беше висок, слаб мъж с права коса и светли очи, в които сякаш винаги грееше някакъв вътрешен плам.
— Чух за това — каза Маси. Хей, мисля че Греъм имаше бутилка там някъде. Не искаш ли да пийнеш, докато си поемеш дъх?
— Ммм… може би по-късно, благодаря ти все пак.
— Добре. Е, кой още беше на совалката?
— Чакай да видя… Сюзан Култър, геоложката, и оня специалист по електроника от Денвър, с който закусвахме веднъж в Шарлот… Дейв Крукс.
— Ъ-хъ.
— Карл Замбендорф и хората му също бяха там. Уейд вдигна вежди и погледна Маси по начин, който изразяваше и очакване, и любопитство.