9
— Мммм… чакай да видя… когато бях на около шестнайсет, трябва да е било. Пат, приказва си сам баща ми, при тия американци, дето се разхождат по самата луна и дигат хотели до небето, там трябва да отраснат синовете ти. И се дигаме ние и се преселваме цялото семейство в Бруклин, където чичо ми Шеймъс и другите вече бяха отишли, там живеят и досега.
Сержант Майкъл О’Флин от отделението на НАСО за поддръжка на транспортните средства за движение по повърхността свали краката си от разхвърляното метално бюро в кабината, разположена в дъното на насечения от ниши товарен отсек, и подаде картонената си чаша за нова глътка от брендито, което Замбендорф беше донесъл в една плоска бутилка. Сержантът имаше едро, яко тяло, което под униформата на НАСО изглеждаше толкова широко, колкото и високо; лицето му беше огненочервено и месесто, с ясни сини очи, полускрити под щръкнали рунтави вежди, а в рошавата му буйна коса русите и червените кичури се бореха за надмощие и на различни места едните или другите надделяваха. О’Флин говореше през бисерно белите си зъби, стиснали клечка за зъби, с дрезгав шепот, който в продължение на тридесетина години беше запазил нещо повече от загатване за ирландския му акцент.
— От кой край на Ирландия сте? — осведоми се Замбендорф, свил се на металната седалка, която се разгъваше от стената между една поставка за инструменти и сандък за екипировка — по-удобна, отколкото изглеждаше, тъй като близо до оста на кораба теглото му едва стигаше, за да го задържа на мястото му.
— От Каунти Корк, на юг, недалече от едно малко имение, Гланмир му викат.
Замбендорф потърка брада и се замисли за няколко секунди.
— Това е някъде по посока на Уотърграсхил, ако си спомням добре, нали?
О’Флин погледна изненадан.
— Вие го знаете?
— Бях там преди няколко години. За няколко дни обиколихме целия район… нагоре до Лимерик и обратно към Киларни и езерата.
Замбендорф се усмихна на нахлулите спомени.
— Прекарахме чудесно.
— Дяволите да ме вземат — възкликна О’Флин. — Хареса ли ви там, а?
— Селцата са толкова спретнати, толкова приветливи, такива можеш да видиш в Австрия, а когато свикнах с вкуса, открих, че бирата „Гинес“ е изключително хубава. Тези планини… как ги наричахте? Макгили… нещо такова…
— Макгиликъдис Рийкс.
— Да, как може човек да запомни нещо подобно? Е, те изобщо не са истински — планини, нали? Наистина ви липсва някое и друго алпийско възвишение. Но извън това… — Замбендорф сви рамене и отпи от питието си.
— С какво толкова са повече вашите Алпи? — отвърна О’Флин. — При нас има всичко, което е необходимо за една планина, за да се нарече планина, с тая разлика, че на човек не трябва да му излезе душата, дето може да му послужи за нещо по-добро, за да се качи на върха.
— Колкото по-нависоко се качи човек, толкова по-надалече вижда — подхвърли Замбендорф реплика, която О’Флин можеше да тълкува както си иска. — Това се отнася както за планините, така и за живота, не сте ли съгласен?
О’Флин присви за миг очи и задъвка клечката.
— Да, и колкото по-надалече гледа, толкова по-малко вижда, докато накрая вече не различава нищо — отговори той. — Светът е пълен с фукари, дето мислят, че всичко виждат, а пък нищо не знаят.
Звучеше като общо наблюдение, не като прикрита забележка към Замбендорф.
— Според мен знатните и достопочтените съвсем не предизвикват каквото и да е дълбоко чувство на почит и уважение.
— Е, какво друго може да се очаква от тях освен да превърнат в свое занимание грижата за делата на останалия свят, когато останалият свят е напълно способен да се грижи за себе си? Тия, дето се занимават с делата на другите, са хора, чиито собствени дела не заслужават никакво внимание, мисля аз. Човек има достатъчно работа за един живот себе си да направи по-добър, а не да мисли, че е негова работа да оправя света.
Странно е в такова облекло да откриеш философ, помисли си Замбендорф.
— Е, това са стари нрави — каза той, като се протегна и се огледа като че търсеше начин да смени темата. — Кой знае? Може би Марс ще бъде началото на нещо различно.
О’Флин замълча за няколко секунди, като потриваше нос с розовия си месест пръст сякаш премисляше нещо.
— Значи е сигурно, че отиваме на Марс, а? — продума накрая той.