— Стойностите за капацитета на производството на горивни гранули на борда, резервите от химическо гориво за извънредни случаи и корекциите на обхвата, заложени в програмата за калибриране на радарите, са за разстояние, много по-голямо от това до Марс — каза Телма на останалите от екипа, събрани за кратко следобедно съвещание в тясната кабина, обитавана от Замбендорф, Абакоян, Уест и Фелбърг.
Тя посочи фотокопията, които лежаха сред другите документи на леглото до нея.
— А профилът на полета, отразен в дневника по време на дежурството на Камбъл, е за пътуване по-скоро от три месеца, отколкото от петдесет дни.
— Продължавам да смятам, че Астероидите са една от възможностите — каза Дру Уест, излегнат на едно от горните легла. — В последните години много се говори за нашата уязвимост по отношение на стратегическите минерали, от края на миналия век всъщност. Там всичко е практически неизчерпаемо.
За няколко секунди настъпи тишина. Джо Фелбърг направи гримаса.
— Твърде много неща не се връзват — каза той. — Защо е цялата тази секретност? И военните?
— Да защитават нашите неизменни интереси — отговори Абакоян, седнал на пода с опрян на вратата гръб.
— От кого?
— Е, естествено от Съветите — отговори Уест.
— Чак на Астероидите?
Клариса погледна въпросително Телма и Фелбърг.
— Те имат ли нещо в тази област, което да е равностойно на „Орион“?
Фелбърг поклати глава.
— Още не. Усилията им са насочени към по-близки до Земята задачи. Японците се интересуват повече от Венера и Меркурий.
— Съветите действително разработиха серия термоядрени двигатели като част от програмата за Марс — каза Телма. — Но ако ги бяха усъвършенствали до нещо подобно на „Орион“, щяхме да знаем.
Клариса кимна, сякаш това потвърждаваше собствените й мисли.
— Освен това е необяснимо присъствието и на Лихърни, и на Жиро — каза тя. — Лихърни е бил председател на парламентарната комисия за външноикономически връзки и е бивш посланик на САЩ в Брюксел. Жиро беше член на френското правителство. Никой не би избрал такива хора да оглавят една изследователска експедиция.
В кабината отново настъпи тишина. Всеки поглеждаше към другите. Нямаше нови предположения. Най-после Замбендорф се изправи, прекрачи краката на Абакоян, взе каничката с кафе, поставена до умивалника, и си наля. Разбърка в чашата лъжичка захар и отново се обърна към останалите.
— Тогава трябва да е така, както ви казвах. Нито една от останалите хипотези не обяснява фактите толкова добре. Слаба гравитация, ниска температура, ледена среда… Това трябва да е луна от планетите в периферията на Слънчевата система.
— И не само с атмосфера, а и с високо атмосферно налягане при това — съгласи се Телма, като кимаше.
Няколко секунди Фелбърг разтрива носа си с палеца и показалеца си и накрая поклати бавно глава.
— Не може да има грешка… И знаете ли какво — европейският сондажен кораб, който преди две години пристигна там и спусна ландърите, за които съобщиха, че са излезли от строя скоро след като са достигнали повърхността — тая история също винаги ми е изглеждала странна.
Абакоян вдигна поглед и огледа всички.
— Значи приемаме, че става дума за Титан. Съгласни ли сте?
— Най-малкото звучи съвсем вероятно — каза Замбендорф. — Но по-интересният въпрос безспорно е — защо?
Защо биха подготвили западните сили такава сложна мисия с толкова учени от всички специалности, експерти от различни области и с такова местоназначение, осигурена с военна закрила, и биха положили върховни усилия да скрият истинската й цел — както по всичко личеше — от Съветите? Защо биха поверили тази мисия на опитни политически дейци, вещи в международните отношения и дипломацията? И защо — най-важният въпрос може би — сред включените професионалисти имаше лингвисти и толкова много психолози-специалисти в разбирането и контактуването с разумни същества? С две думи — какво точно бяха открили ландърите на европейския кораб под мрачната, непроницаема облачна покривка на Титан — загадъчната луна на Сатурн, голяма колкото планетата Меркурий?
И което особено интересуваше хората, събрани в кабината на Замбендорф, защо бяха решили, че е изключително важно там да има и човек като него?
10
В средата на Командния глобус на „Орион“, издигнат над Централния пулт — контролната и оперативната нервна система на кораба, Дон Конъл, старши репортерът на екипа на Джи Си Ен, определен да придружава участниците в мисията, наблюдаваше на монитора си картината, предавана на живо от камера 1 на земната комуникационна мрежа. Камерата проследи бавно действията на екипажа на работните места, променящите се цветове на информационните дисплеи, които предаваха данни за промените в обстановката и състоянието на системите, компютрите, през чиито регистри преминаваха мълчаливо цели полкове битове, и спря върху образа на Земята, предаван на главния екран. Конъл кимна в знак на готовност на режисьора, който стоеше на другия край на издигнатата редица от конзоли, откъдето генерал Ванц и трима висши офицери наблюдаваха последните операции преди отлитането, и се обърна с лице към камера 2. Миг по-късно сигналната й лампичка показа, че той отново е в ефира.