— Току-що наблюдавахте картината на Земята, която получаваме тук, на „Орион“ и видяхте как изглеждате в този момент самите вие от десет хиляди мили височина — продължи той. — Знаете ли, дори аз трябва да призная, че е истински проблем да се намерят точните думи, с които да се опише какво значи човек да е тук в такъв момент. Лично аз още не мога да убедя сам себе си, че това, което току-що видяхте, този път е действителност, наистина е пред очите ми. Не гледам предаване за някакво събитие далече в космическото пространство, в което на хиляди мили от мен участват други хора, нито пък запис, вмъкнат във фантастичен филм за космоса. Ако стените и конструкциите около мен бяха от стъкло и можех да погледна през тях, щях да видя непосредствено със собствените си очи точно това, което е на екрана тук. Знаете ли, всичко това прави тези стени и конструкции изведнъж да започнат да изглеждат съвсем крехки, а „Орион“ — съвсем мъничък в сравнение с всичко друго наоколо, което, поне от мястото, откъдето наблюдавам, изглежда достатъчно да погълне дори самата Земя. Е, можете да ми вярвате — инженерите и всички други хора, проектирали и построили този кораб, наистина са толкова добри, колкото се говори.
От мястото си точно под генерал Ванц един от бордните инженери помаха, за да привлече вниманието на Конъл и показа с петте пръста на едната си ръка и палеца на другата, че започват да текат последните шестдесет секунди. Лицето на Конъл доби сериозно изражение, в гласа му прозвуча нотка на нарастващо напрежение.
— Започва да тече последната минута. В задната част на този огромен кораб полевите генератори, за които говореше капитан Матюс, са приведени в готовност и след секунди тези великолепни ускорители ще бъдат възпламенени. Ето от пулта за управление на „Орион“ последните секунди на това историческо пътуване до Марс.
Конъл изчака сигналната лампичка на камера 2 да изгасне и предаването да се прехвърли на камера 1, после се отпусна на седалката си, за да проследи по-нататъшните операции.
— Главната програма — включена, резервната програма — включена — докладваше главният инженер от мястото си до Ванц. — Контролна точка — нула минус две, положителна реакция. Проверката на центъра за управление от Земята — положителна, разрешение от Центъра — получено.
— Статус на реактивно захранване? — попита Ванц.
— Режим на синтез — положителна реакция — отговори друг глас. — Потвърден бавен ход.
— На изходния екран — две секунди — извика друг.
— Основни полета: шест-осем, зелено, седем-седем, зелено, девет-пет, на синхрон.
— Настройка — нормална.
— Насочени полета — нормални.
— Инжектори — задействани. Десет-десет, пълно отделяне.
— Контролна точка нула минус едно — фиксирана.
За миг настъпи тишина, когато генерал Ванц хвърли за последен път поглед върху информационните дисплеи пред себе си. Той кимна и произнесе в микрофона на конзолата:
— Начало на преход към фаза едно.
— Начало на фаза едно. Основно състояние — нула-нула плюс седем точка три секунди.
Конъл почувства как седалката леко притисна тялото му. „Орион“ излизаше от състоянието на покой. Пътешествието, което щеше да смали на екрана земното кълбо до точица и да го замени с друг свят, беше започнало. От жестовете и усмивките, разменяни между членовете на екипажа, личеше, че всичко върви добре, Конъл се отпусна на седалката и допи кафето си, докато на екрана се нижеха изгледи от Земята, кадри от работата около пулта за управление и картини, предавани от спомагателните станции, отстоящи на десет мили от кораба. Той погледна в графика, за да провери кога е следващият репортаж, който трябваше да разсее напрежението след старта, като покаже друга тема и друго настроение, после стана и се отправи към мястото, където Замбендорф, докато чакаше, разговаряше с асистент-режисьора. С тях бяха д-р Периера, когото лично Конъл смяташе за луд, и не по-малко смахнатата дама, която отговаряше за рекламата на Замбендорф и която, беше убедила Хърман Торинг да отдели за шефа й малко от ценното време в ефира в момент, когато целият свят щеше да гледа. Пред тях двама-трима техници преместваха камера 2.