Блъф, който да ме принуди да премина в отбрана, реши Маси. Трябваше да вземе инициативата.
— Театър — отвърна той. — Просто театър. Вие не казвате нищо. Това за предсказание ли да го смятаме? Ако е така — за какво? Нека да чуем веднъж нещо конкретно, сега, не след събитието и след като сме пристигнали на Марс.
— Марс ли? — гласът на Замбендорф прозвуча съжалително. — Вие вярвате, че отиваме на Марс? Вие живеете в тъмнина. Не е чудно, че не можете да повярвате.
— Разбира се, че отиваме на Марс — каза Маси нетърпеливо.
— Ха! Шегобиец! — избухна Замбендорф.
Изведнъж Маси се почувства несигурен. Усети как положението започва да му се изплъзва. Не, заблуждаваше се. Замбендорф не можеше да преобърне нещата. Маси положително държеше всички козове. Конъл се кокореше недоверчиво.
— Какво говориш, Карл — попита той. — Казваш, че не отиваме на Марс? И къде смяташ, че отиваме?… Защо? Какво ни говориш?
Повечето от зрителите вече бяха забравили, че Маси някога е отправял предизвикателство. Те искаха да знаят дали Замбендорф вижда нещо в бъдещето.
Замбендорф отново беше в стихията ей — артист, който владее публиката. Той разтвори широко ръце и отправи взор нагоре. До него Маси и Конъл сякаш се изпариха от стотици милиони екрани. Той притисна с юмруци слепоочията си, остана няколко секунди в тази поза, после погледна невиждащо Конъл с някаква странна светлина в очите.
— Не знам имената, използвани от астрономите, но виждам как преминаваме огромно разстояние до място, което не е Марс… много по-далече от Земята, отколкото е Марс.
— Къде? — ахна Конъл. — Какво представлява?
— Дете на обкръжения с ореол гигант, който се грижи за стадо от седемнадесет… — произнесе Замбендорф с отекващ глас. — Не знам къде съм… студено и тъмно е под плътните облаци от червено и кафяво, носещи се във въздуха, който не е въздух. Има планини от лед и безкрайна пустош. И…
Гласът му секна. Челюстта му увисна, очите му се отвориха още по-широко.
— Какво? — прошепна Конъл стреснат.
— Живи същества!… Не са хора, не са от никоя част на Земята. Те имат разум! Долавям го даже оттук и…
— Махнете го! — отсече генерал Ванц от далечния край на пулта за управление.
— Стига! Махнете го! — нареди директорът по комуникациите.
Един от инженерите натисна някакъв бутон на конзолата пред себе си. Отвсякъде се носеха развълнувани гласове.
— Не ме интересува! Кажете им каквото искате! — изкрещя по спомагателния канал Хърман Торинг на режисьора в студиото на Джи Си Ен в Ню Йорк. — Кажете им, че имаме техническа неизправност. Не, и аз не знам какво става, но тук е истински ад.
В глобус II Върнън Прайс гледаше онемял екрана на стената в кабината, на който току-що отново се беше появила Земята.
— Е? — подхвърли му самодоволно Малкълм Уейд, като пуфкаше с лулата си на отсрещното легло. — Значи е мошеник, така ли? Тогава как ще обясниш това, а?
В дома си в едно от вашингтонските предградия Уолтър Конлън удари яростно с юмрук по масата.
— Той не може да се измъкне така! Не може! Маси го пипна, по дяволите, в ръцете му е!
— Уорън Тейлър те търси — каза Марта, съпругата му.
Конлън стана и отиде до комуникационния терминал. Лицето на директора на Северноамериканския отдел на НАСО беше почервеняло от гняв.
— Какво става? — попита той. — Мисля, че трябваше да изпратиш горе специалист, който да се справи с тоя пуяк.
В работния кабинет в имението си в Делауер Бъртън Рамелсън беше зяпнал в екрана, на който се виждаше слисаното лице на Грегъри Бул, обадил се току-що от управлението на ДЖЕСЕК.
— Господи! — възкликна Рамелсън невярващо, — смяташ ли, че може да сме сбъркали с цялата тая история? Може ли в края на краищата на Замбендорф наистина да му се явява нещо?
На „Орион“, в помещенията на ръководителя на мисията в глобус I, Каспър Ланг клатеше глава срещу намръщеното лица на Даниъл Лихърни.
— Разбира се, че не е истина — настояваше Ланг. — Ние подценихме Замбендорф и хората му. Взехме ги за обикновени мошеници, но те явно са далеч по-опасни. Това е ловко шпиониране — ни повече, ни по-малко.
— Ще трябва да кажем на участниците в мисията — обади се Лихърни. — Няма значение как е научил Замбендорф, резултатът е един и същ. Сега ще трябва да кажем истината на всички на кораба.
— И без друго скоро трябваше да им кажем — напомни Ланг. — В края на краищата вече пътуваме, което е най-важното. Жалко е, че Съветите ще разберат сега, а не по-късно, когато се разбере, че „Орион“ не е на Марс, знам. Но трябва да се съгласиш, Дан, че при толкова много посветени сигурността се оказа далеч по-добра, отколкото бихме посмели да очакваме.