Една сутрин Тирг седеше пред къщата си на стоманен пън и мислеше за загадките на живота, докато наблюдаваше един колектор на фосфорно-бронзови лагери, който бръмчеше и си мърмореше, ровейки и тършувайки сред храсталака в другия край на полянката. Беше представител на един вид от семейство колекторни животни, на които негов приятел естественик беше посветил живота си, за да ги каталогизира и класифицира — тайно, тъй като подобна любознателност можеше да доведе до неприятности, ако станеше достояние на духовниците. Както всички колектори от родствените си видове този избираше определено метално съединение, като подушваше детайлите през малките отвори, които пробиваше с лазерна игла, а после ги сравняваше с образци с дадени размери и форми и трупаше плячката си върху най-близкия конвейер, за да бъде пренесена в другите части на гората. Приятелят на Тирг беше изгубил много часове, за да проследи дългия мили път на компонентите от формовъчните през обработващите до монтажните цехове, където на животните се вдъхваше живот, и да наблюдава пещите, крито поглъщаха отпадъчните компоненти и отделяха чисти материали, от които си произвеждаха нови компоненти. Той беше изработил подробни схеми, където бяха описани начините на смесване и разклоняване, по които компонентите и блоковете преминаваха през гората. Беше разглобил стотици мъртви животни и разни други машини, за да се опита да разбере откъде идват техните органи и съставни части, по какви пътища и откъде произлизат суровините! Но даже и с помощта на откритията, направени от няколко поколения естественици, работата едва започваше. Сложните, преплетени, взаимнозависими пътища по които Природата рециклираше материалите си в процеса на непрекъснатото подновяване на живия свят, бяха толкова зашеметяващи, че Тирг понякога подозираше, че въпреки големите усилия досега е зърната една частица от цялото, без дори да е разбрана. Беше изумително, като си помислеше, че някое от тези парчета метал, подбрани от наблюдавания от него колектор, след дванадесет сияния можеше да бъде открито на мили оттук в ротора на центрофуга или в колесните лагери на мъртъв гризач на пластмаса на другия край на Кроаксия.
Въпреки че Тирг не беше мислил да създаде собствено семейство, природната му любознателност понякога го довеждаше на местата, където възлите на робосъществата — уникалния, разумен вид, към който принадлежеше — се събираха за крайния монтаж. С благоговение и удивление наблюдаваше как ембрионите придобиваха окончателните си форми и очертания, докато развълнуваните родители се суетяха насам-натам, за да се уверят, че всички части са налице и всички изисквания на монтажните машини са удовлетворени и споделяше възторга им, когато накрая новото робосъщество биваше активирано и се отправяше доверчиво с гордата двойка към новия си дом, за да започне процеса на изучаване на езика, маниерите, обичаите и всички други неща, характерни за един пълноценен член на обществото.
По същество монтажният процес беше еднакъв с този, по който се възпроизвеждаха животните и другите форми на живот. Приятелят на Тирг — естественикът, го беше уверил, че всички форми, включително и робосъществата, произлизат от един и същ източник на компоненти и беше забележително, че един вид може да притежава способност за мислене, чрез която така рязко се разграничава от всички останали. На пръв поглед разликата като че ли подкрепяше ортодоксалното учение, че робосъществата са единствените, които притежават душа, която или се връща при Създателя, след като премине през светските изпитания за праведност, или потъва в дълбините на Великата редукционна пещ, от която изригваха вулканите от течен лед. Но лекарите, които внимателно бяха разглобявали и изучавали тела на мъртви робосъщества, не бяха открили нищо повече от това, което се намираше във всеки друг механизъм — същите сложни системи от тръби, влакна, конзоли, лагери и смайващо количество сложни схеми, ецвани в безбройни късчета кристал, които се различаваха в такива малки подробности, че и най-силните протеинови лещи не можеха да ги забележат. Така че къде беше душата? Ако съществуваше, защо нямаше и помен от нещо по-различно, което да потвърди, че съществува? Вярно, никой не можеше да обясни как мислят робосъществата, но, от друга страна, никой не можеше да обясни как животните се държат по начина, по който се държат, или как знаят това, което се смяташе, че знаят. И така, нуждаеше ли се съществуването на робосъществата от нещо принципно „различно“, с което да бъде обяснено? Тирг изобщо не смяташе, че се нуждае. За него фактът „душа“ звучеше подозрително, сякаш беше измислен, за да прилегне на отговора — отговорът не беше изведен от фактите по начина, по който изискваше системата от правила за надеждно отговаряне на въпроси, която беше създал.