— Какво ви кара да мислите, че искам да пътувам до Картогия? — попита Тирг.
— Не съм казал, че искаш — отвърна му Дорнвалд. — Казах само, че ще пътуваш.
— И ще спасите такъв като мен от духовниците?
— Ако не искаш да се спасиш сам.
— Защо това трябва да бъде грижа на разбойниците?
— Не е. Но ни е дадена възможността свободно да преминаваме границите на Картогия и някои други привилегии, в замяна на което вършим определени услуги на Клейпур, владетеля на Картогия. Изглежда Клейпур цени корпуса ти повече, отколкото ти самият. Не е моя работа да се интересувам какво основание има, но се говори, че други магьосници, които са избягали в царството му, са казали добри неща за твоите магии, Тирг. Ето защо преди много пъти по шест сияния на нас ни беше заръчано да те пазим от опасности като тази, която сега те заплашва.
Тирг потри замислено силовото си гнездо, докато обмисляше ситуацията. Картогия някога е била част от съседната Серетгин — страна, по-голяма от Кроаксия. Сега се управляваше от един бивш генерал на име Клейпур, който беше вдигнал успешно въстание срещу законния серетгински принц, беше изгонил наследствените дворяни и духовниците и беше установил деспотична военна тирания. Различни съюзи между останалата част от Серетгин, Кроаксия и няколко други кралства бяха довели до поредица от войни за освобождаването на нещастния народ на Картогия от игото, но досега никой не беше успял да победи картогианската армия, която, въпреки че беше малобройна, се биеше фанатично благодарение на безмилостната дисциплина, наложена на войниците, и на новите оръжия, създадени от пленени майстори, които живееха, приковани с вериги към работните си места.
Такава поне беше официалната история, разпространявана от духовниците и учителите на Кроаксия. Но Тирг беше чувал други слухове — слухове за едно картогианско общество, което се отнасяше добре с такива като него и им позволяваше открито да задават въпросите си, за едно общество без роби, в което даже крепостниците имаха право да притежават имоти и да задържат по-голямата част от благата, които са спечелили с труда си, и за една армия от свободни робосъщества, борещи се срещу това, което за тях беше връщане към тази форма на робство, за която на кроаксанците беше втълпено да вярват, че е нормална и естествена — за всичко това духовниците и учителите твърдяха, че са лъжи, разпространявани от картогиански агенти, за да подкопаят вярата и доверието на народа.
Тирг не знаеше в какво да вярва. Но той със сигурност знаеше, че много от приятелите му бяха заминали за Картогия и въпреки че от време на време дочуваше по нещо за тях, никой не беше се върнал. От друга страна, до него никога не достигна вест за картогианец, поел по обратния път. Значеше ли това, че там са намерили свобода и възможности, както Тирг понякога предполагаше? Или бяха отвлечени и насила държани в плен, както твърдяха кроаксианските учители?
Поради някаква причина той чувствуваше, че да избяга от духовниците по своя собствена воля би било предателство спрямо всичко, на което държеше. Но заставен да тръгне от банда въоръжени разбойници… е, това изобщо не беше същото, нали? Той вдигна отново глава към Дорнвалд и попита, така че да може по-късно пред себе си да има оправдание за всичко:
— Имам ли право на избор, Похитителю на мислители?
— Разбира се, не се ли представих като пратеник на Страната, която дарява свобода? — отговори охотно Дорнвалд. — Можеш да яхнеш коня и свободно да яздиш с нас или да бъдеш сложен на коня и да яздиш с нас вързан — напълно свободен избор да решиш как ще стигнеш там.
— При това положение идвам с вас — каза Тирг.
— Мъдро решение, без съмнение — съгласи се Дорнвалд със сериозен тон.
Тирг погледна за момент към Грурк, после отново към Дорнвалд.
— Моят брат е поел пътя си към Пустинята, където отива да търси своите гласове — каза той. — Донякъде пътят ни е един. Освен това не можем без угризения да го изоставим в ръцете на кралските слуги, за които изчезването на жертвата им едва ли ще се окаже някакво голямо забавление.
— Имаме свободни коне — каза Дорнвалд, като погледна Грурк. — Можеш да пътуваш с нас до селото, наречено Ксерксеон, Чуващи гласове, въпреки че трябва да те предупредя, че не обичам набожни слова.
— Ааа! — дръпна се Грурк към вратата и закри с ръка зрителните си матрици, сякаш искаше да ги предпази. — Мигар ще ме оскверниш с петното на своите последователи, Помагачо на неверници? Аз ще извървя пътя си в самота, защото твоят не води нагоре към Създателя, а надолу към бездната на Страшния съд.