Дорнвалд сви раменните си брони.
— Както желаеш. Но се съмнявам, че твоите гласове ще ти осигурят по време на пътуването същата безопасност. Той погледна Тирг.
— Има един товарен кон за вещите, които ще вземеш със себе си. Клейпур ни даде специални указания картите и записките на картографа Лофбейел да бъдат запазени. Ако имаш някое сигурно скришно място, съветвам те да го използваш за всичко останало, което е ценно. Кой може да предскаже кога странните обрати на съдбата ще те доведат отново тук?
— Клейпур знае за картите? — попита смаяно Тирг.
— Клейпур счита за свое задължение да знае много неща — отговори Дорнвалд.
Тирг не се бави много, докато събере личните си вещи и някои от най-ценните си книги и дневници. Докато неколцина от хората на Дорнвалд събраха във вързопи всичко това заедно с картите на Лофбейел и ги завързаха здраво, Тирг опакова останалите си книги, образците за изследване и по-ценните измервателни уреди в намаслена опаковка и ги заключи в сандъчета, които двама от бунтовниците пренесоха до една прикрита от скала дупка в основата на канарата недалече от къщата.
После Тирг спря да огледа за последен път градината, а разбойниците, които му помагаха, се качиха отново на конете си. Един от тях доведе загладен, силен на вид кон с тъмен меден цвят и бляскава титановобяла окраска около главата и шията. Тирг го погледна с опасение, когато конят пристъпи по-близо — ездата не беше сред уменията, които най-добре владееше — после вдигна любопитно сенниците на зрителните си матрици, като забеляза кралския знак, гравиран върху хълбока му. Дорнвалд проследи погледа му и се засмя:
— Доскоро беше бързоногият преносвач на един от куриерите на Негово величество, който беше тръгнал за място, до което този кон не можа да го пренесе. Сега трябва да побързаме, Събирачо на книги и предмети, които объркват, иначе слугите на Негово величество ще дойдат да приберат собствеността му обратно.
Тирг внимателно възседна коня, докато един от разбойниците държеше животното за сбруята, за да стои мирно. После ездачите се строиха с Дорнвалд начело, след него Тирг с Рекс, който чакаше подозрително, но предано встрани, а останалите, около дузина, образуваха зад тях колона.
Грурк се измъкна от сянката зад къщата и ги загледа. Бяха оставили един кон, който Дорнвалд нареди да завържат за стълба в края на поляната.
— Кой е офицерът, предвождащ войниците? — попита между другото Дорнвалд своя помощник Гейнор, когато колоната потегли. — Познаваме ли го от минали схватки или поне по име?
— О, как не — отговори Гейнор в същия тон. — Самият капитан Хоразорго, чийто гняв кара дори собствените му войници да треперят, поне така съм чувал да разправят.
— Не е ли тоя Хоразорго, за чиято изобретателност при изтезанията даже пазачите на кралските тъмници не са в състояние на говорят?
— Същият. Говори се, че топи еретиците бавно, като започва от върха на пръстите.
— Наистина ли? Какъв ужас!
Колоната се изниза от поляната, навлезе в дерето на потока и пое по тясната пътека, която водеше нагоре към хребета. Не бяха изминали много път, когато викът на Фениг, последния в колоната, привлече вниманието на Дорнвалд. Долу, в началото, на пътеката като спазваше дистанцията, се появи самотна фигура на ездач! Конникът се закова на място, като видя, че колоната спря да го изчака. Отдолу долетя гласът на Грурк:
— Твоите демони те погубват, Тирг. Даже и сега ти вървиш по своя воля със слугите на Тъмнината, за да предадеш душата си на вечната робия. Чуй думите ми, защото наистина ще се топиш във Великата пещ.
Тирг се обърна отново напред и се поусмихна, а Дорнвалд нареди колоната да продължи. Оттук нататък погледът на Тирг остана прикован в покритите с метанов лед върхове, извисяващи се в далечината. Сега неговото бъдеще лежеше отвъд планините и именно натам трябваше да гледа.
13
Титан, втората по големина луна в Слънчевата система след Юпитеровия спътник Ганимед, при това със съвсем незначителна разлика, беше постоянен източник на загадки за астрономи и физици фактически още от откриването му от Кристиан Хюйгенс през 1655 година. Един от първите въпроси, които възникнаха, беше дали има атмосфера, с което би бил уникален сред останалите спътници. Когато в началото на четиридесетте години на XX век на този въпрос беше даден положителен отговор, възникнаха други: от какво се състои тази атмосфера и какви бяха физичните условия на различна височина? Правените повече от тридесет години опити за изследване на оптическия, инфрачервения и радиочестотния спектър на небесното тяло даваха променливи, понякога и противоречиви резултати. По-късно, през 1980 година, полетът на американската сонда „Войъджър I“ даде отговор на някои от основните въпроси. Атмосферата на Титан се състоеше предимно от азот със значителни количества аргон, метан и водород и по-незначителни количества от многобройни въглеводородни и азотни съединения. Налягането на повърхността беше около 1,5 пъти по-голямо от това на земната атмосфера, което при измерената температура –179°С и при гравитация на повърхността на Титан 0,14 предполагаше около десет пъти повече газ на единица площ, отколкото на Земята. Както допускаха някои теоретици, плътните червеникави облаци, обгърнали планетата, се оказаха аерозолни суспензии на височина двеста километра, състоящи се от молекулярни частици, образувани чрез ултравиолетово разпадане на газовете в горния слой на атмосферата. Според повечето модели аерозолните частици постепенно щяха отново да се съединят в по-тежки полимери, да се утаят извън атмосферата и да образуват повърхностни отлагания със значителна дебелина, но това остана непотвърдено, тъй като облаците навсякъде бяха непроницаеми. Беше преценено, че поради облачната покривка и отдалечеността на Титан от Слънцето дневната светлина на повърхността би трябвало на бъде така ярка, както през лунните нощи на Земята.