— Втора група талоиди се движи след първата и бързо я настига — каза той. — Около тридесет са… и имат няколко от тия щури ходещи каруци.
Знаеше се, че талоидите разполагат, колкото и странно да изглеждаше, с крачещи превозни средства, теглени от машини на колела.
— Втората група преследва ли първата или се опитва да се присъедини към нея? Абакоян поклати глава.
— Никой не знае, Карл. Но тези отпред не бързат — или не се тревожат, или не знаят, че другите са след тях.
— Челната група от талоиди спря — съобщи един от операторите.
Редицата точки на екрана беше стигнала до края на широка, плоскодънна падина пред хълма.
— Трябва да виждат светлините ни от мястото, където са сега.
Жиро погледна за момент екрана, после се обърна към капитана на кораба, който стоеше до него.
— По-добре и останалите от групата да излязат — промърмори той.
— Внимание! Всички за повърхността да сложат шлемовете и да се съберат пред люка. Всички за повърхността пред люка!
Пет минути по-късно Замбендорф и Абакоян се появиха на външната платформа и застанаха загледани в стената непрогледен мрак отвъд светлините на прожекторите. Като пренебрегна стълбата в единия край, Абакоян пристъпи наред и даде възможност на своите двадесет и два фунта да се понесат на шест фута надолу към повърхността. Замбендорф го последва, докато зад тях от люка наизлязоха нови фигури, и миг по-късно краката му докоснаха повърхността на един чужд свят. Двамата с Абакоян се спогледаха през визьорите на шлемовете, но никой не продума. После се обърнаха и тръгнаха към групата да посрещане на талоидите, която се събираше на петдесет ярда навътре в кръга от светлина.
16
— През всичките си пътешествия из тези пустини не съм виждал нищо подобно — каза Дорнвалд. — Непознато е като драконите, които се появиха в небето. Какъв съвет ще дадеш, Търсачо на загадки, защото моят опит сега не може да ни помогне?
— Нито пък моят — отговори Тирг. — Но е възможно драконите и тази нова загадка да са свързани помежду си, след като се показват едно след друго. А не виждаме ли отново светлината, която носи топлина, по-силна от топлината, която топи леда? Видяхме драконите, а сега, струва ми се, сме попаднали на бърлогата на драконите.
Колоната беше спряла сред голи скали и ледени блокове в подножието на нисък стръмен склон, под който земята хлътваше и образуваше широка падина, после отново се издигаше към нисък седловиден хълм, обграден и от двете страни с по-стръмни, насечени склонове и зъбери. Очевидно пътят преминаваше през хълма, но странна виолетова светлина, подобна на бледите снопове, хвърляни от видените преди това летящи същества, но не така ясно очертана, беше осветила билото и изглежда идваше от нещо, което не се виждаше. Заварячките и лазерните резачки в горите излъчваха в работните си точки същата светлина, както и някои от формите, изваждани от пещите, и други същества, които живееха при висока температура.
— Какъв ли поздрав са приготвили драконите за странници, дръзнали да навлязат във владенията, им? — попита Дорнвалд. — Дали показват светлината си в знак на гостоприемство за изморени пътници, или като предупреждение за нарушаване на границите? Следователно дали да отхвърлим тяхното гостоприемство с пренебрежение, или да отхвърлим предупреждението им с презрение, защото не знаем с кое от двете рискуваме да ги обидим по-малко.
Тирг остана известно време загледан в странната светлина.
— Спомените ми от Ксерксеон са, че опасност за живота ни са по-скоро събратята ни, отколкото някакви си дракони — каза той. — А ми се струва, че всеки дракон, способен да господства над светлина, която топи стомана, отдавна би могъл да ни унищожи, ако намеренията му са такива. Но думите не са достатъчни, за да разберем това. Бих предложил следователно, с твоето съгласие, Нежелаещи да обиждаш дракони, аз да продължа напред и да направя проверката, която единствена ще изясни въпроса.
— Аха! — възкликна Дорнвалд. — Значи твоят стремеж да търсиш отговори те тласка неудържимо дори и сега, когато гибелта ти ръцете на разярените дракони би могла да се окаже доста висока цена, ако преценката ти е неправилна?
— Просто ще знам по коя пътека трябва да вървим — отговори Тирг. — Мигар, всички ние така или иначе не срещаме гибелта като последица от сляпо взети решения? Рискът не е по-голям, даже може да е по-малък, защото кой уважаващ себе си дракон ще се унижи да нападне един самотен ездач, след като с презрение подминава цяла компания като нещо недостойно за неговото внимание.
— Хм — започна да обмисля предложението Дорнвалд.