— Ммм… интересна мисъл — каза Кийхоу.
— Чудя се дали талоидите още са способни изобщо да приемат нещо — измърмори Крукс, след като две-три секунди обмисля предположението.
— Допускам, че зависи от това, откъде идва проектната им информация… тяхната „генетика“ — каза Кийхоу. Фелбърг отново потърка брадата си.
— Добре, ако радиовръзката вече няма функционално значение и ако еволюцията им е протекла селективно, също като нашата, предполагам, че не може да е имало определен подбор само в едната посока. Така че по всяка вероятност някои от тях могат да приемат радиосигнали, други — не. Някои от радиочувствителните може още да се произвеждат.
Дейв Крукс се усмихна леко.
— Ако е така, чудя се как ли им се е отразил целият ни радиообмен през последните няколко седмици — каза той.
— Каква подготовка имаш, Джо? — попита неочаквано Крукс, когато час по-късно с транзитната капсула се връщаха с Фелбърг в глобус П.
— В какъв смисъл? — попита Фелбърг.
— Техническа подготовка… Вижда се, че доста разбираш от електроника и импулсна техника.
— Защо питаш?
— О, просто от любопитство.
— Е, имам научна степен от Технологичния институт в Мичиган. Шест години в промишлеността, главно компютърна физика в Ай Би Ем. Десет години в армията, уволних се като технически специалист в разузнаването. Достатъчно ли е?
Капсулата премина край една от прозрачните части на шахтата, за миг се видя пространството извън „Орион“ и в далечината — Титан, закриващ донякъде величествената гледка на Сатурн и пръстените му. Крукс задържа няколко секунди колебливо поглед върху Фелбърг.
— Може ли да те попитам нещо лично? — каза накрая той.
— Разбира се. Ако реша, че не е твоя работа, ще ти го кажа, нали?
Крукс продължи да се колебае, после попита:
— Защо си се забъркал със Замбендорф?
— А защо не?
Крукс се намръщи неловко. Явно му беше трудно да бъде съвсем откровен.
— Е, това е… Искам да кажа — не си ли пропиляваш таланта?
— Така ли? Знаеш ли колко щяха да ми плащат сега, ако се бях върнал в промишлеността, след като напуснах армията?
— Това ли е най-важното? Фелбърг вирна брада.
— Не, но е добро мерило за това, как обществото оценява хората. Имам достатъчно скаутски значки, за да се накича целият, вместо нещо, което има цена.
Крукс поклати глава. — Но когато продуктът е без стойност?
— Пазарът решава кой продукт има стойност — чрез търсенето, което определя цената — отвърна Фелбърг. — Ако пластмасовите имитации днес се продават скъпо, защото хората се твърде глупави, за да открият разликата, кой се пилее — аз, който приемам определената цена, или оня приятел, дето стои на улицата пред магазина си и подарява истинското?
Когато Фелбърг се върна в дневната кабина на екипа, намери Телма и Дру Уест така, както ги беше оставил — наведени над дисплейната конзола да следят как се развиват събитията на повърхността. Клариса Ейдстад седеше на една масичка в ъгъла и редактираше купчина изписани листове.
— Къде ходиш? — попита го Телма, като влезе.
— В електронната секция при Дейв Крукс и няколко от момчетата, преглеждахме записите с талоидите — отговори Фелбърг. — Става интересно. Оказа се, че не използват радиовръзка, за да разговарят. Използват високочестотни звукови импулси. Инженерите вече започнаха компютърна обработка на образците. И знаете ли, в крайна сметка те не са с толкова безизразни лица.
— Инженерите ли? — попита Уест, без да сваля поглед от екрана.
— Талоидите, пуяк такъв.
— Как разбра?
— Имат лицева изразност — повърхностни топлинни излъчвания, които се променят, докато разговарят. Крукс и хората му са записали цяла видеотека с тях.
— Кажи как разбра — подкани го Телма.
— А колко време ще мине, докато успее да декодира нещо от импулсните кодове на образците, събрани в информационната банка? — попита Уест и махна към екрана. — Карл и Ото по свой начин свършиха много по-добра работа. Те на практика вече си приказват с талоидите за живота.
Фелбърг проследи погледа му към екрана.
Долу на повърхността, в морето от светлината на ландъра се беше появил втори ландър, а из околността се виждаха светещите точки на транспортните машини и облечените в скафандри фигури, които проучваха и ровеха набелязания район. Първата товарна клетка на ландъра беше разхерметизирана и изстудена, с врати, отворени за атмосферата на Титан, за да се подслонят там талоидите. Замбендорф, успял да почине няколко часа вътре в кораба, отново беше навън и разговаряше с талоидите в ролята на самоназначил се земен посланик, което талоидите изглежда бяха одобрили, защото с него бяха по-отзивчиви и по-свободни, отколкото с останалите. Зад тях се виждаха корабът, безразборно надраскан ярд след ярд от корпуса до задната част с фигури, символи, стрели и линии, и десетки чудати талоиди, смесили се със закръглените, с глави като куполи в скафандрите си представители на Земята. Основен начин за общуване в историческия момент на първия контакт между цивилизациите на два различни свята се оказаха тебеширът и черната дъска, а корабът предлагаше най-подходящата повърхност за писане.