— Накарах Хърман Торинг да пусне един материал за Земята как Карл е започнал да общува с чужденците — каза Клариса, без да вдига очи.
Фелбърг се засмя и се приближи по-близо до екрана.
— Е, какво ново там долу? — попита той. Уест завъртя едно копче, за да намали гласа на служителя от НАСО, който се беше включил на локалните честоти на повърхността и от ландъра коментираше събитията.
— Виж талоида, който сега маха на Карл, този с червената пелерина — това е Галилео. Той е страшно любознателен. Този другия с него е сър Ланселот. Май е главатар на тайфата.
— Ясно — каза Фелбърг.
— Талоидите имат някакви ръчно рисувани карти, които нашите хора съпоставиха с картината от разузнавателната апаратура, така че сега знаем къде отиват — каза Уест. — Към един доста голям град в механизираната зона от другата страна на пустинята. Изглежда са тръгнали към двореца на краля, или каквото е там, който управлява целия район. Ланселот и останалите май работят за краля, но още не знаем каква е ролята на Галилео.
— Нямаш право на три опита, за да отгатнеш — каза Телма на Фелбърг.
— А?
— Карл е нарекъл краля Артур. — Фелбърг изпъшка.
— Какво друго очаквахте? — попита Уест. — Във всеки случай тая тайфа, дето военните унищожиха, е от някаква страна отвъд планините, която по една или друга причина е във война с Артур, или нещо такова. Но ако тия талоиди, с които вече приключваме контакта, са рицари на Артур, или нещо подобно, тогава може би вече има кой да ни представи в двореца.
— И какво, нашите хора имат намерение да кацнат някъде близо до града, за който спомена, ако Артур се съгласи? — попита Фелбърг.
Уест кимна.
— Позна.
— Колко време ще трябва да чакаме, докато Ланселот и неговите момчета се доберат дотам? Знаем ли това?
Никой още не е разбрал как измерват времето — кимна Уест към екрана. — Но във всеки случай, ако Карл успее, това няма да има кой знае какво значение. Той се опитва да внуши на талоидите да се съгласят да прелетят с нас останалата част от пътя. И знаеш ли какво, Джо, имам чувството, че те може и да приемат идеята.
18
Точно когато ездачите стигнаха билото на седловината в началото на долината, откъдето теренът се спускаше отново надолу към реката, по която минаваше картогианската граница, далече зад тях се чу слабо бучене. Те спряха и се обърнаха, за да видят как небесният дракон, благодарение на който бяха видели отвисоко своя свят, се издига, в началото бавно, с виолетов горещ вятър, струящ от долната му част, а после, като набра скорост, вирна носа си нагоре и се извиси още по-високо, за да се превърне в точица и накрая да изчезне. Дорнвалд беше употребил цялото си красноречие да убеди останалите да се съгласят да преминат разстоянието до Картогия с един от драконите на Небесните същества. Но приемането на покрив за подслон в пустинята беше едно, а да бъдат затворени от всички страни като в капан — друго. А след като бяха наблюдавали Небесните същества да влизат в пещите на драконите и да излизат невредими, как можеха да бъдат сигурни, че те преценяват правилно границата, до която обикновената обвивка от стомана и титан на робосъществата може да издържи?
— Това наистина са странни укротители на дракони, за миг направиха на парчета кралските войници, а сега молят за благоволението на Клейпур — каза Гейнор, след като ездачите продължиха пътя си. — Ако искат да се срещнат с Клейпур, защо просто не прелетят до град Менасим и не започнат да му заповядват? Струва ми се, че имат значително предимство в умението да убеждават, което би осигурило бърза промяна, ако той реши да прояви неподчинение.
— Изглежда желанието им е да дадат възможност жителите на Менасим да бъдат предупредени — отвърна Дорнвалд.
Гейнор с удивление завъртя глава.
— С такава страшна сила зад гърба си да молят за нашето съгласие? Това не е ли истинско благородство на духа? Хоразорго явно можеше да си спести не чак толкова дребната неприятност, ако беше обърнал повече внимание на обноските си и се беше отказал от прибързаността си.