— Решихме да прескочим със совалката до Ню Йорк и да пообиколим магазините — отговори му Пенелопи. — Обадих се на Джени и Пол и те ни поканиха на вечеря.
— Аха. Намирисва на късно прибиране — каза Рамелсън.
— По всяка вероятност.
— Защо не останете и не се върнете утре?
— Бихме могли, мисля… Да, защо не? Ще ти се обадя и ще ти кажа какво сме решили.
Рамелсън погледна към Валери.
— Изглеждаш доволна от гостуването. Радвам се, ако е така.
Той погледна часовника си, сгъна салфетката, остави я пред себе си и стана.
— Е, другите ме чакат, боя се, че трябва да помоля за извинение, дами. Приятно пътуване до Ню Йорк и сърдечни поздрави на Джени и Пол.
— Разбира се — каза Пенелопи, когато той тръгна да излиза. — А ти няма да забравиш да говориш с Грег за Джереми, нали?
— Няма — въздъхна Рамелсън.
След по-малко от тридесет секунди, докато прекосяваше съседния хол, той вече беше забравил и мисълта му се върна към проблема за Титан. Останалият свят, най-вече Съветите, беше възмутен, когато накрая, след месеци на догадки, обвинения и отричане, последвали разкритията на Замбендорф при отпътуването, истината за целта на мисията на „Орион“ беше призната. Но на това събитие вече не се гледаше толкова като на „голямата катастрофа“, както в началото, тъй като когато истината накрая излезе наяве — а това рано или късно трябваше да стане — то поне до известна степен беше подготвило света за нея и по този начин донякъде беше намалила ефекта, който иначе би бил като взрив с огромна сила. Реакциите бяха очаквани, разбира се, но освен да вдигнат врява до небето и да заплашват какво друго можеха да направят Съветите? Вярно, можеха да започнат война, бяха допуснали помежду си западните ръководители. Но стратегическите аналитици на Пентагона бяха стигнали до заключението, че няма да започнат — поради същата причина, поради която от 1945-а никой не беше се осмелил да рискува с нещо по-сериозно — или поне, че е малко вероятно да започнат — повече от 92,4 процента вероятност, бяха изчислили компютрите.
От друга страна, в зависимост от това, какво точно щяха да открият на Титан, едностранният достъп до една развита чужда технология би могъл да даде възможност веднъж завинаги да се решат всички проблеми на Запада — чрез военни действия със Съветите и чрез търговия с останалия свят. Така че Западът беше поел риска и засега изглежда си струваше. Според Рамелсън единственият пострадал до момента беше Каспър Ланг, който, както личеше от последните му видеограми от Титан, още страдаше от мисълта за големия провал, станал под носа му. Но по-добре да добият вярна представа за Замбендорф сега вместо по-късно, когато нещата започнат да стават сериозни, помисли си Рамелсън, докато изкачваше пъргаво четирите стъпала пред входа за библиотеката. А на Каспър скоро ще му мине.
Вътре Грегъри Бул и двама други от ръководството на ДЖЕСЕК заедно с Джулиъс Горш от Държавния департамент и Кевин Уейли, един от сътрудниците на президента, чакаха да започнат съвещанието. Като първа точка Горш щеше да ги запознае с резюме на последния доклад на Даниъл Лихърни от „Орион“. След като хората са кацнали в град „Генуа“, диалогът с талоидите продължава да се развива успешно, каза Горш. Първото впечатление от тяхната култура навежда на мисълта, че тя е сбор от самостоятелни, взаимодействащи помежду си, понякога воюващи, понякога уж съюзяващи се социално-политически общности, смътно наподобяващи италианските княжества и градове-държави от средновековието, което личеше и от имената, давани им от земните. Нямаше повече инциденти като този, предизвикан от „падуанците“, и този случай явно не беше се отразил на по-нататъшните конструктивни взаимоотношения с „генуезците“. В околностите на Генуа беше изградена постоянна база, а хората се движеха свободно вътре в самия град. Въпреки че в реакциите на жителите на града все още се наблюдаваше страх и стремеж да ги отбягват, общо взето земните жители бяха приети добре.
— Поне отпадна най-голямото ни безпокойство — каза Рамелсън, когато Горш свърши. — Не се сблъскахме с високоразвита чужда раса, способна да създаде заплаха за мисията и за самата Земя.
Той погледна към Бул.
— И така, какво можем да кажем, Грег? Там има огромно количество необикновена и много сложна техника. Дали това е потенциален ресурс, който можем да ползваме? Възможно ли е по някакъв начин да работи за нас и да получим достатъчно, за да бъдат оправдани усилията? Ако е така, колко трябва да чакаме за облагите?
— Всяко нещо с времето си, Бъртън — каза Бул и за момент откъсна поглед от записките си. — Учените там са доста натоварени. Работят денонощно, а това, което откриват, е изумително, да не говорим за сложността му. Различните специалисти ще докладват отделно, но се опитвам да получа предварително резюме през следващите дни. Става ли?