Маси се обърна и видя Замбендорф да се хили насреща му над металния пръстен, за който се захващаше шлемът на скафандъра му.
— Имаш вид на човек, който би могъл да издържи още няколко дни — призна той кисело.
— И аз се надявам на това — каза Замбендорф. — Досега трябва да е станало ясно, даже и на теб, Джери, че ни чака много по-важна работа, за да не си губим времето с дреболии, които са част от мястото, където трябваше да си останат — на милиарди мили оттук, на Земята.
Маси го погледна с любопитство. Замбендорф и екипът му бяха проявили искрен интерес към сериозните дела на мисията, дори бяха изненадали някои от учените с познанията си. Беше ли възможно Замбендорф да претърпява някаква промяна?
— За какво става дума, Карл? — попита той. — Да не те обзема чувство за вина, като виждаш най-после и ти някаква истинска наука?
— Не бъди глупав — с насмешка отвърна Замбендорф. — А дори и да е така, смяташ ли, че щях да ти кажа? Ти си психологът. Ти би трябвало да ми кажеш.
С други думи, Маси можеше да приеме поведението на Замбендорф и така, и иначе. Това все още беше старият Замбендорф — вечно потаен, винаги един ход напред в играта.
— Веднъж и ти да направиш нещо, което има смисъл — каза Маси. — Прояви умение, когато трябваше да се сближим с талоидите, те ти се доверяват. Сигурно е по-приятно чувство, отколкото през цялото време да мамиш хората, така че защо не си признаеш?
— Не е същото — отговори Замбендорф. — Ще помогна на всеки, който полага усилия сам да си помогне. Талоидите може да ги чака още доста път, но те ценят знанието и умението. Искат да се учат. Желаят да се занимават с това. А хората? Пфу! Те израстват сред библиотеки, университети и учители, които биха могли да ги запознаят с направените открития и с мъдростта на хилядолетията, но те не се интересуват. Предпочитат собствените си илюзии. Как можеш да откраднеш нещо от някой, който се е отказал от всичко?
— Може би хората просто трябва да бъдат научени да мислят — подхвърли Маси. Замбендорф поклати глава.
— Това е все едно да водиш кон на водопой. Когато хората са готови да мислят, те ще мислят. Да се опитваш да ги подтикваш е безполезно. Всичко, което можеш да направиш; е да им покажеш къде е водата и да ги чакаш да ожаднеят.
Той махна над рамото на Маси към Озмънд Периера и Малкълм Уейд, които стояха до вратата и на висок глас обсъждаха предположението на Периера, че космическият кораб от антиматерия, причинил образуването на Северния ледовит океан, може би е дошъл от Титан.
— Чуй ти тия двамата идиоти — промърмори тихо Замбендорф. — Може да загубиш година от живота си, за да подготвиш подробно опровержение и да успееш да ги убедиш, че това, за което говорят, е глупост. Смяташ ли, че ще научат нещо от подобен експеримент? Нищо няма да научат. След седмица ще се хванат за нещо друго, пак толкова нелепо. Така че можеш да си спестиш времето за нещо по-полезно. Аз ще спестя своето за талоидите.
— Внимавай, Карл — предупреди го Маси. — Започваш да говориш така, сякаш признаваш, че пак ставаш измамник.
— Не бъди глупав — каза Замбендорф. — Но дори и да е така, смяташ ли, че хората ще научат нещо от това, което се опиташ да им докажеш?
Той поклати глава.
— Нищо. След седмица те също ще намерят нещо друго… точно като тоя приятел Озмънд и другия тип.
В този момент по високоговорителя съобщиха, че транспортьорът, с който групата щеше да се придвижи до града, чака в шлюза за превозните средства.
— Проблемът при теб е, че по душа наистина си учен — каза Маси, като тръгнаха към изхода. — Но ти смяташ, че е под достойнството ти да го признаеш.
Половин час по-късно те вече навлизаха заедно с останалите в покрайнините на Генуа, осветени от прожекторите на транспортьора и двете ескортиращи го на петдесет ярда отпред и отзад военни разузнавателни коли. През цялото време край пътя се стичаха талоиди, за да наблюдават процесията от странни създания, които носеха в себе си същества от един друг свят. Някои изтичваха напред и навлизаха в сноповете светлина — очевидно вярваха, че тя притежава чудотворни и лечебни свойства. Други се отдръпваха назад при преминаването на колите или побягваха към страничните улици.
Някакъв талоид — на кон, загърнат с груба пелерина за езда и с лице, скрито от качулка — наблюдаваше незабелязано от сянката на един вход близо до градската стена, като поглъщаше и най-малката подробност. Когато колите отминаха, ездачът излезе от входа, и тръгна в обратна посока, за да продължи пътя си, по който щеше да излезе от града и да прекоси границите на Картогия и Мераказинската пустиня. Скерилиан, Шпионинът с хилядата очи, имаше какво да докладва, когато се върне при своя височайши господар Ескендером — краля на Кроаксия.