21
— Можеш ли да си представиш разстояние, дванадесет пъти по-голямо от най-голямата широчина на Картогия? — обърна се Тирг към Мораяк, сина на Лофбейел, който седеше с гръб към голямата, покрита с карти и листове с изчисления маса в стаята, дадена от Лофбейел на Тирг, да я ползва за кабинет, докато живее при семейството.
— Мисля, че да, въпреки че никога не съм изминавал такова разстояние — отговори Мораяк. — Ами че то трябва да е по-голямо и от странния кръгъл свят, за който говорите двамата с баща ми.
— Не е така, Млади задаващи въпроси, който ще стане мъдър, като ги задава — каза Тирг.
Той взе кълбото на Небесните същества, подарено му от Носещия цвете на ръката, и му хвърли бегъл поглед.
— Едно такова разстояние всъщност е малко по-малко от половината диаметър на нашия свят, за който ме увериха, че е представен вярно от това кълбо.
Той остави кълбото и погледна отново към Мораяк.
— А разстояние, още дванадесет пъти по-голямо от това, достатъчно да покрие открай докрай шест свята? Може ли умът ти да побере това?
Мораяк се намръщи и се загледа в кълбото, докато се съсредоточаваше.
— Не съм сигурен. За да си представя разстоянията в Картогия, изисква се само да използвам способностите, които имам, но нямам опита, който да насочи моята интуиция в усилията ми да определя дадено разстояние около един свят, а не по права линия? Но явно и такова голямо изпитание за моя ум не те задоволява, щом сега ме караш да се мъча с шест свята.
— Тогава вместо световете, чиято повърхност се извива в пространството, нека да вземем за пример времето, което не създава усложнения със своята еднопосочност — предложи Тирг. — Ако си представим широчината на Картогия като едно-единствено сияние, тогава въпросното сияние, което е дванадесет пъти по дванадесет по-голямо, се равнява на една Картогия за всяко сияние от времетраенето на дванадесет пъти по дванадесет сияния. Сега можеш ли да си го представиш?
На Мораяк му трябваха няколко секунди, за да схване, но накрая кимна, като в същото време се мръщеше напрегнато.
— Това наистина е нещо огромно, но сега, след като ми го обясни по тоя начин, не е невъзможно да си го представя. Умът ми е напрегнат докрай, но мисля, че ще успея да си представя такова разстояние.
— А още дванадесет пъти по-голямо? Мораяк зяпна Тирг с измъчено изражение, после се ухили безпомощно и поклати глава.
— Невъзможно!
Тирг прекоси стаята, завъртя се и разтвори широко ръце.
— А още дванадесет пъти й още дванадесет пъти и отново още дванадесет пъти…
— Спри, Тирг — запротестира Мораяк. — Каква полза има да повтаряш думи, които престават да имат някакво значение?
— Но те имат значение — заключи Тирг.
Той направи няколко крачки и посочи с ръка. Мораяк се обърна на стола си и се загледа в голямата карта на стената над масата, която Лофбейел беше нарисувал по записките на Тирг от разговорите му с Небесните същества. На нея се виждаше огромната Небесна пещ, достатъчно голяма да погълне за миг целия свят, и около нея пътищата на деветте свята, които непрекъснато обикаляха около пещта, някои съпровождани от собствени съпътстващи светове, които на свой ред обикаляха около тях. Беше смайващо, като научиха, че Робия, както Клейпур беше нарекъл света на робосъществата, дори не принадлежи към групата на деветте, а е само един — вярно, най-големият — от свитата от седемнадесет слуги, следваща по петите един гигант. Дорнвалд беше отбелязал, че гигантът сигурно е кралят на световете, като се има предвид пръстеновидната му корона. Но Тирг сочеше не гиганта, а третия свят около пещта — Не особено впечатляващ, мъничък свят с един-единствен слуга, — който Лофбейел беше нарекъл Лумия, тъй като небето му сияеше със същата гореща светлина, която придружаваше Небесните същества или лумианците, както по-правилно ги наричаха сега, където и да отидеха. Тирг прекара бавно ръст по картата.
— Това е разстоянието, което дели нашия свят от света на лумианците, Мораяк — разстоянието, което са пропътували, за да стигнат до. Робия.
Мораяк го погледна недоверчиво.