— Не може да бъде!
Тирг кимна. Мораяк отново погледна картата, после Тирг.
— Но за такова пътуване сигурно са нужни много, много пъти по дванадесет живота.
— Казаха ни, че дванадесет сияния са достатъчни. Големият дракон, който кръжи над небето, явно е по-бърз даже и от по-малките, които за миг преминаваха над града.
Тирг се загледа няколко секунди изпитателно в лицето на Мораяк, после кимна със задоволство.
— Сега, мисля, разбираш по-добре какви чудеса правят съществата, с които скоро ще се запознаеш — каза той.
Мораяк се взря за момент в Тирг, сякаш се чудеше дали да приеме думите му сериозно, после бавно се обърна към картата, този път — с още по-голяма почит. Тирг и Лофбейел скоро трябваше да отидат в резиденцията на Клейпур, за да се включат в разговорите на картогианските водачи с лумианците, и Мораяк беше успял в края на краищата да изкопчи позволението на баща си и той да тръгне с тях. Беше ходил, разбира се, да види странните постройки извън града, в които живееха лумианците — баща му, беше казал, че те са ги направили — и беше зърнал отдалече тромавите, купологлави фигури, които очевидно не бяха самите лумианци, а някакви външни обвивки, носени от тях на Робия, защото те се нуждаеха непрекъснато от наличието на топъл, силно корозивен газ. Но това беше друго, с него не можеше да се хвали пред приятелите си.
— Чудя се що за свят е това — промърмори той замислено, все още загледан в картата.
— По-удивителен и от най-смелите ти сънища — отвърна Тирг. — Небето му е пълно със светове, твърде многочислени, за да бъдат преброени, разпростиращи се, докъдето погледът ти стига, защото над Лумия няма постоянна облачна покривка, която да ограничава видимостта. Толкова е топъл, че повърхността му е покрита с океани от течен лед. Метанът може да съществува само като пара. Там тялото ти би било много по-тежко, отколкото на Робия.
— А пейзажът? — попита Мораяк. — Има ли планини и гори? Лумианците отглеждат, ли в равнините стада от матрици за лагерни втулки, ходят ли на лов за галванични разтопители? Децата им съберат ли уплътнителни пръстени сред монтажно-предавателните линии, ловят ли с примамка от медни жици намотвачки на бобини?
Тирг сви вежди, като се чудеше как да обясни различията.
— Децата там се монтират в миниатюрна форма — каза той. — Те растат, като поемат вещества, които вътрешно се разнасят под формата на течни разтвори.
Мораяк го зяпна изумено.
— Но откъде ще знаят веществата на кое място да се натрупват? — възрази той. — Цялата форма ще се развали.
— Този процес е непонятен за мен — призна Тирг. — Може би затова лумианците съществуват под формата на желе и трябва да стоят в обвивки, за да запазят облика си. Но естественият монтаж на Лумия е невъзможен, защото няма никакви машини… като изключим няколкото, които не са живи, а са създадени от лумианците.
— Значи е истина, че те могат да правят изкуствени машини?
— О, да, това са единствените машини, които те познават. Вярно, имат животни и гори, но те не са машини. Те са направени от… е, това може да се нарече най-точно „естествено съществуваща органичност“, приличаща много на самите лумианци.
Мораяк изглеждаше объркан.
— Но трябва да има занаятчии, които да създават органични изделия. Как може да съществува „естествена органичност“?
— Аз също се уча — напомни му Тирг. — И двамата имаме доста въпроси, които за известно време ще подложат на изпитание търпението ни.
— Но органични гори и животни… цял един свят, пълен с такива грозотии? — направи гримаса Мораяк. — Това е толкова противно, толкова неестествено… Как може изобщо там да живее някой? Затова ли са дошли на Робия — да избягат? Но как…
Влезе Керсения, жената на Лофбейел.
— А, знаех си, че ще ви намеря двамата тук — каза тя. — Лофбейел е впрегнал каруцата и ви чака пред къщи.
Керсения тръгна обратно по коридора към външната врата, Мораяк стана и двамата с Тирг я последваха.
— И помни, дръж се прилично, не досаждай — говореше тя, докато Мораяк си обличаше палтото. — Ти си щастливец, за един младеж е чест да бъде поканен, в резиденцията на Клейпур. Не излагай баща си.
— Няма — обеща Мораяк.
— Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоиш — каза Тирг.
Тирг и Мораяк излязоха от къщата и се настаниха до Лофбейел, а Керсения остана пред вратата, докато се загубиха по пътя за града. Хубаво е, помисли си Тирг, да види семейството да живее свободно и без страх, а Лофбейел да се занимава открито със своите изследвания и най-после да е в състояние да преподава така, както винаги беше искал. Чудеше се дали видяното може да се приеме като поличба за нещо, което ще се разпростре и ще обхване цялата раса на робосъществата. Защото лумианците явно почитаха свободата и знанието и приемаха напълно ценностите, които Тирг чувстваше, че Клейпур и възгледите му за Картогия символизират. Можеха ли лумианците да предложат ново бъдеще за всички робосъщества, така както Картогия предложи ново бъдеще за Тирг, за Лофбейел и неговото семейство? Щяха ли сега старите нрави по цяла Робия да останат в миналото и да бъдат забравени, така както Кроаксия вече оставаше в собственото им минало и потъваше в забрава?