— Това е униформата на янките! — промърмори тя, осъзнала с болезнена яснота, че униформата бе изпрана, но от нея се носеше лекия аромат на мъжки одеколон за след бръснене, примесен със слабия мирис на кожа и тютюн. Миризми, към които отдавна бе привикнала, които изпълваха кабинета на баща й или се носеха от брат й, след като се завърнеше от езда.
— Искате ли да си взема мундира? — попита я той с ръце на хълбоци.
Дори и без мундир фигурата му бе силна и внушителна. По някакво чудо памучната му риза се бе запазила бяла. Под нея широките му рамене изпъкваха още по-ясно. Кожата му бе загоряла от южното слънце до тъмнокафяво и той й напомняше за някого, особено с добре очертаните си скули, но тя не можа да се сети на кого й приличаше.
Тя се загърна по-плътно в мундира му.
— Не, не, нямам никакво намерение да ви връщам мундира. Би трябвало да ви благодаря за любезността. Но… се надявам, че вече се убедихте, че съм невинна жертва на обстоятелствата, сър, така че се надявам да ми простите, ако поискам всеки от нас да продължи по пътя си…
— Невинна жертва? — попита той, без да прикрива недоверието си.
— Да, наистина е така! Освен това съм решила твърдо да следвам моя път…
— И накъде води той? — полюбопитства той.
— Аз си тръгвам — заяви тя и нетърпеливо се помръдна. — Ще си вървя по моя път, както и вие — по вашия. Вие сте янки, а аз съм южнячка. Но тъй като наоколо няма жива душа освен нас двамата, няма да се впускаме в кръвопролитни сражения, а просто всеки ще си поеме по пътя.
— Лейди Годайва! Това няма да го бъде! За нищо на света!
Тя го зяпна учудено. Отново се почувства неспокойна. Все пак успя донякъде да се окопити, защото вдигна глава и го измери с предизвикателен поглед.
— Аз си тръгвам — хладно го осведоми Тия и се извърна, но не успя да се помръдне.
— Ако направите само една крачка към вашия кон, госпожо, аз отново ще ви поваля на земята и този път няма да ви позволя да станете.
Говореше тихо и може би затова предупреждението му не прозвуча прекалено заканително, ала тя се изплаши не на шега, че непознатият ще изпълни заканата си.
Поколеба се за миг, след което се извърна с гръб към него.
— Това ли е вашето намерение? — запита го тя през рамо.
— Е, първо трябва да свършим една друга задача — да се върнем там, където сте оставили дрехите си. Все пак не желая да оставате с впечатлението, че един янки не може да бъде джентълмен.
— Дрехите ми? Добре. Ще го приема като още една проява на достойна за уважение вежливост. А после?
— После… — поколеба се той.
— Да! — нетърпеливо настоя Тия. — После какво?
— Ами после… е, ще видим — простичко отвърна той. Тя отново се обърна към Блейз, но в следващия миг трепна, усетила отпускането на ръката му на рамото си.
— О, не, моя скъпа лейди Годайва — успокои я той.
Тия се изви, за да го погледне в очите. Нейните се бяха разширили от едва сдържаното безпокойство.
— Нали ми казахте, че ще се върнем по обратния път. Аз просто исках да погаля коня си…
— Не, ще яздите заедно с мен — нареди й той и я обърна към себе си, за да нагласи по-стегнато на раменете мундира, който й бе доста широк. — Не искам да ви оставя сама на изкушението отново да препускате гола сред храстите и дърветата. Съвсем сама.
— Но…
Нищо не успя да постигне с опита си да протестира. Ръцете му се обвиха около талията й. Вдигна я във въздуха и я постави върху седлото на едрия си кон, сетне се метна зад нея със същата ловкост, която вече й бе направила впечатление, и пое поводите. Младата жена усещаше гърдите му, долепени към гърба си. Не можеше да помръдне, понеже ръцете му я бяха обхванали плътно от всички страни. Това отново я ядоса, ала в същото време така се чувстваше в безопасност. Което още повече я разгневи. Но точно сега не само не можеше да се съпротивлява, нещо повече — въобще не можеше да се отмести от прегръдката му. А когато конят му потегли, нещата се влошиха още повече. В продължение на много минути Тия бе принудена да споделя тази почти интимна поза с някакъв странник, когото само допреди час въобще не бе зървала. Досега всъщност тя никога не бе яздила така обгърната от мъжки ръце — нито с баща си, нито с някой от братята си.
— Конят ми…
— Кобилата ще ни следва — увери я той.
— Не бе нужно да правите това — промърмори тя, като се опитваше гласът й да не прозвучи съвсем отчаяно. — Аз не съм заплаха за вас…
— Грешите. Вие сте много опасна — и за мен, и за самата себе си. Всъщност може би именно това е вашето скрито намерение.