— А сега какво ще правим?
— Ще яздим.
— Но моят кон…
— Той ще ни следва.
Тя поклати глава.
— Вие сте ненужно жесток към вашия прекрасен жребец, янки. Не е разумно да го претоварвате с двама ездачи…
— Вие не тежите много — увери я той с леко пренебрежителна нотка, което за миг я накара да съжалява, че е толкова дребна на ръст.
Всички останали в тяхното семейство бяха високи, особено братята й. Дори и майка й беше с една глава по-висока от нея. На Тия й се прииска да изглеждаше по-внушителна.
— Вие се заблуждавате… — започна тя, ала той веднага я прекъсна:
— Предпочитам да замълчите, госпожо!
— Не съм длъжна да…
— Много лесно мога да ви запуша устата.
Тия яростно стисна зъби и сърдито кръстоса ръце пред гърдите си.
— Би трябвало да благодарите на съдбата, янки, че успяхте да измъкнете куршумите от пистолета ми. Защото за един смъртоносен изстрел не се изисква мъжка сила!
— Ще го приема като приятелско предупреждение. А сега ще млъкна и аз, за да играем играта като равноправни партньори — отсече той.
Сетне й хвърли един изпитателен поглед и добави няколко успокояващи думи с чувствително по-кротък тон. Може би в неговите очи тя изглеждаше доста уплашена. Само че най-лошото бе в това, че тя също го осъзнаваше. Не искаше последната дума да бъде негова, нито да се подчинява на заповедта му да мълчи през целия път.
Но засега не й оставаше друг изход, освен мълчаливо да го следи с поглед.
Така изтекоха няколко мъчителни за нея минути. Тя си помисли, че най-плашещото в сегашната нелепа ситуация — заплахата за живота й — беше неговата необяснима способност да открива следите на преследваните от него хора. Той вече бе открил следите на групата, макар че твърде рядко се взираше в отпечатъците от стъпките или проверяваше за пречупени клонки и стъпкани цветя покрай пътеката. Набързо прекоси гористия участък, после се върна при коня си и се настани на седлото зад нея, след което спокойно потегли напред. Въпреки че му бе отнело доста време да я проследи и залови, както и да се върне при нейните дрехи, Тия не се съмняваше, че този непознат ще успее да настигне групата. Питаше се само дали това ще стане преди или след като ранените и охраняващите ги младежи стигнат до стария изоставен индиански бивак.
С всяка измината минута тя все повече се уверяваше, че той рано или късно щеше да попадне на скривалището на ранените войници. Това бе ясно като бял ден.
— Вие би трябвало да се задоволите само с мен и да ме отведете в някой затвор — внезапно му заяви тя. — Аз съм прочутата Годайва. Хиляди хора съм погубила, десетки кораби съм потопила под водата, аз — е, заедно с генерал Лий и с благословения Стоунуол, докато той още бе жив, и с помощта на още неколцина пълководци — успях да поддържам боеспособен духа на южняците. Аз успях да…
— …успяхте да спечелите публиката в театъра? — сухо я прекъсна той.
Тия прехапа устни и сведе поглед. Някога майка й бе мечтала да стане актриса. Било е много отдавна, преди да се запознае със съпруга си. Може би Тия не бе наследила колорита на майка си, но все пак притежаваше някакъв талант за драматични роли, включително и способността да лъже хладнокръвно.
— Пак ви предупреждавам — аз съм доста опасно създание. Трябва да ми вържете ръцете, ако искате да сте спокоен. Ако пък изчакате съвсем да се стъмни, може да се случат ужасни неща. Аз дори не съм човешко същество. Мога да се преобразявам. Аз…
— Заслонът е ето там, пред нас. Мисля, че вашите хора са потърсили убежище там — равнодушно отбеляза той.
— И какво ще правите с моите ранени бойци? — нетърпеливо го запита тя.
— Нека да видим що за хора са — отвърна той.
— Но те са само едни неопитни юноши!
— Може би да, а може би не.
— Но…
— Явно имате навик за всичко да лъжете.
— Сега не лъжа!
— Е, да, вие просто отбягвате да говорите истината, нали така, Катрин?
Произнесе името й с едва прикрита насмешка. Като че ли знаеше, че тя го бе излъгала и за името си.
— Предупредих, че при първата удобна възможност ще ви застрелям. Няма да ви позволя да причините зло на онези хлапаци.
— Ако онези хлапаци са такива, каквито ми ги описвате, те няма да представляват опасност за мен.
— Но ако не се окаже точно така, вие ще загинете начаса!
— Не мисля така.
Не й бе нужно да го гледа в очите, за да усети как огненият му поглед я пронизва. Тия отново се зачуди дали пък не я познава отнякъде. За себе си бе сигурна, че никога не го е виждала. И все пак й напомняше за някого, само че не се сещаше за кого.