— Помислете за това — бих могла да ви отведа към някоя клопка — предупреди го младата жена с тих, но леко зловещ тон.
— Вече обмислих тази опасност, само че не ми се вярва да ме водите накъдето и да било в момента — лениво отвърна той, с нотки на характерното провлечено южняшко наречие.
Това я накара да бъде нащрек — макар че се сражаваше на страната на северняците, може би бе роден и отрасъл на юг.
Тия се извърна, за да може да вижда поне част от лицето му.
— Вие да не сте предател?
— Аз съм верен на моите убеждения и затова се смятам за честен и почтен мъж. Питам се само докъде се простират вашите понятия за чест.
Тя отново се обърна напред. Започваше да се мръква. Макар че отлично познаваше цялата местност, в този измамлив полуздрач и тя би могла да обърка пътя. Все пак той се оказа прав — вече наближаваха стария заслон на индианците, скрит между дърветата.
— Какво си мислите, че ще успеете да направите? Да се втурнете там, да ритнете силно вратата и да застреляте от упор половин дузина хора? — отчаяно възкликна Тия. — Ако разберат, че ги преследвате, те също ще открият огън по вас.
— Няма, ако вие успеете да ги успокоите — рече той.
— Какво? Как така ще ги спра?
— Защото искате те да оцелеят.
— Шансовете се…
— …се свеждат до това някой от вашите „хлапаци“ да ме простреля, преди аз да успея да ги натръшкам всичките на земята. — Думите не прозвучаха като самохвалство, а като констатация на неоспорими факти.
Той дръпна поводите и спря жребеца на пътеката точно пред завоя, зад който се намираше заслонът. Тази скромна постройка бе изградена и после изоставена преди много години, по време на войните със семинолите, когато индианците от Флорида са обитавали колиби, издигани с колове и дивечови кожи, преди да се научат, че прекалено честото преместване заради настъпленията на белоликите изисква да се ограничават само до най-скромно ограждане и поставяне на сламени покриви.
Оттогава постройката се използваше доста често, защото наоколо нямаше къде другаде да се подслоняват пътниците. Бе любимо скривалище на влюбените двойки, ловците и рибарите също обичаха да се отбиват тук. Но си оставаше известно само на местните жители.
Или поне тя така си мислеше.
— Е, Годайва? — закачливо подхвана той.
— Оставете ме на мира. Аз ще ги предупредя да не стрелят. Освен ако вие решите да отведете моите ранени обратно в лагера на янките…
— Аз искам, Годайва, само едно — да видя твоите ранени.
Трудно й бе да повярва на думите му. Пушката му не само че изглеждаше опасна — тя бе смъртоносно оръжие, особено в ръцете на опитен стрелец като този разузнавач на янките, способно доста бързо да „натръшка“ младежите и ранените на земята, както той се бе изразил.
— Тогава нека да отида и да ги предупредя.
Този път той пръв скочи от седлото. Тия побърза да скръсти ръце пред гърдите си, за да му покаже, че не желае помощ, за да слезе от жребеца.
Сега обаче той изобщо не й предложи помощта си. Тя се озърна и преди да скочи на тревата, срещна странните му златисти очи. Твърдият му поглед я убеди, че той отлично съзнаваше, че тя се бе засегнала от отказа му да й подаде ръка на слизане от седлото.
— Можеше да ми подадете ръка. Това е толкова простичък израз на вродена учтивост.
— Но вие навярно щяхте да се изплюете върху нея. Хайде, време е да видим вашите хора. Повикайте един от тях и му кажете да остави оръжието на земята.
Тя пристъпи към заслона, но не посмя да надникне вътре. Инстинктът я предупреди, че непознатият янки си разбираше от работата и ако се опитат да хитруват, нищо не можеше да спаси нито нея, нито момчетата.
— Джейми! Джейми Джонсън! — извика тя. — Тук е… — За малко да издаде името си, но за щастие се усети навреме. — Аз съм! Моля те, излез навън!
Старата олющена врата се открехна и на прага се появи Джейми Джонсън, понесъл на ръце ранения Енфийлд. Тия се зарадва, като видя, че младежът се заозърта предпазливо, макар че моментът никак бе от радостните.
— Госпожице Т… — понечи да заговори Джейми.
— Не говори повече! — изкрещя му Тия. — Сред нас има враг, само че той се закле да ни остави на мира, ако не го мамим. Пусни пушката си на земята. Кажи и на останалите да оставят оръжията си.
— Но, госпожице Т…
— Джейми, ако ти е мил животът, за Бога, Джейми, направи каквото ти казах! — замоли го тя. — Хвърлете пушките.
— По дяволите, Джейми! — извика някой от вътрешността на хижата. — Аз не държа оръжие. Само се опитвам да спра кръвотечението на Стюарт, за да не издъхне в ръцете ми!