— Ето онази врата там — промълви Реймънд. Очевидно той не бе чул нищо. Явно шумовете бяха плод на нейното болезнено въображение.
Младата жена сковано влезе в стаята. На призрачната лунна светлина всичко й изглеждаше странно, в червеникави оттенъци, може би заради цвета на завесите. Някога тази стая принадлежеше на господаря на дома. На лявата стена се издигаше масивна камина. Голямото легло бе изпънато покрай завесите, леко полюшвани от въздушното течение.
— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — тихо рече Реймънд.
— Щом казваш — прошепна Тия.
Внезапно застина като парализирана, не можеше да помръдне, само се взираше в тайнствените сенки на нощта, стаени в стаята. Стана й студено, много студено. Започна да трепери. О, Господи, от всичко, което бе вършила през целия си живот, това бе най-лошото, най-отвратителното…
— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад. Ръцете му погалиха голите й рамене. Притеглиха я към гърдите му. Устните му докоснаха тила й. Тя стисна зъби, задавена от омраза към него. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи. И щом всичките й дрехи се свлякоха в разпиляна купчина на пода, странните, оцветени в червено лунни лъчи обвиха голото й тяло. Толкова лесно бе за него да я съблече! А тя отчаяно искаше да спечели още време!
— Ела, любов моя…
Ела. Мили Боже, как ще изтърпи докосването му, след като помни милувките на един друг мъж…
— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.
— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.
— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…
— Не е време за приказки.
Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Последваха ги кавалерийският му мундир и ризата.
— Имам нужда да пийна още малко, Реймънд. Всичко това е толкова ново за мен.
— Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Тия. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял, не е чудно, че съвсем е изгубил търпение. — Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли?
— Не! Не бива да си тръгваш!
Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото. После се надигна над нея и погледите им се кръстосаха. Сърцето й заби ускорено. Задушаваше се, не можеше да изтърпи всичко това. Искаше й се да крещи, да се смее и пак да крещи, да го засипе с удари…
— Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й.
— Моя… любов — прошепна тя в отговор, но думите я задавиха и тя с усилие потисна напиращите в очите й сълзи. Трябваше веднага да спре този фарс. Не можеше да продължи нататък. Любов моя! Вече бе чувала тези думи. Само че произнасяни от друг мъжки глас…
— О, мили Боже!
Внезапно проехтелият вбесен и в същото време леко присмехулен възглас бе долетял откъм сенките край завесите.
Произнесен именно от онзи, от другия мъжки глас!
Плътен глас с характерен тембър, дрезгав и насмешлив, внезапно прокънтя в осеяната с червеникави отблясъци мрачина. Не, това не можеше да бъде ничий друг глас — това бе неговият глас.
Да, неговият. Но не, това не можеше да е истина. Сигурно полудяваше; тя бе призовала този глас в спомените си и ето че притежателят му бе пред нея от плът и кръв. О, Господи, сигурно гузната й съвест си играеше жестоки шеги с нея, не бе възможно той да е в тази стая. Но явно бе тук. И сигурно ги бе проследил в къщата, тънеща в призрачни сенки!
Да, той бе тук. Тия едва различаваше сянката, която се насочваше към нея. Но с женската си интуиция безпогрешно усещаше, че това е той. Познаваше много добре гласа му… познаваше смеха му, насмешливия му маниер на говорене, който сега бе особено язвителен. Знаеше, че понякога той може да е много нежен, но само в редки случаи, но понякога, о, мили Боже, той бе способен да се разбеснее до неузнаваемост и да стане страхотно опасен. Както сега, на фона на кървавочервените лунни отблясъци по стените и пода.
Тя застина на място. Кръвта й сякаш замръзна във вените. Все още усещаше тялото на Реймънд върху своето. Чувстваше собствената си голота. Плътният глас на Тейлър я шибна като камшик:
— Достатъчно, не мога повече да понасям това пошло представление!
И тогава тя видя фигурата му по-ясно. Скова се от напрежението, което той излъчваше. Господи, не биваше да поглежда към него!