— Колко трогателно — прекъсна го Тейлър. Дори характерният му провлечен южняшки говор не успя да прикрие раздразнението му. — Кажи ми, Тия, това обяснение за него ли беше, или за мен?
Тя не можеше нищо да обясни. Вместо това думите се посипаха от устата й:
— Тейлър, ти се държиш като истински негодник! Не разбираш нищо! — изкрещя тя. Пръстите й трепереха толкова силно, че не можеше да закопчее копчетата. И двамата мъже се взираха в нея.
Явно бе допуснала грешка, като се нахвърли върху Тейлър с такива сурови думи, скоро осъзна Тия, защото Реймънд внезапно реши да се намеси и да брани нейната чест.
Нейната чест. Звучеше смешно, защото вече не й бе останало нищо, което да бъде защитавано.
Обаче Реймънд се метна напред към сабята си, която тъй безразсъдно бе запокитил настрани, когато бе обсебен от желанието да я обладае. Едва бе успял да се добере до ножницата, когато нощната тишина бе разсечена от рязък удар на стомана. Сабята на Реймънд прелетя стаята, а острието на сабята на Тейлър отново се опря в гърлото на полковника.
— Тейлър! — извика Тия и най-после се осмели да погледне съпруга си в очите. — Не го… не го убивай. Моля те!
Не, никога досега не го помнеше толкова гневен, толкова неспособен да се владее. Досега неведнъж се бяха спречквали, бяха спорили, разбира се, войната помежду им бе по-разгорещена отколкото войната между Севера и Юга. Но тази заслепяваща, смъртоносна ярост я ужасяваше, искаше да побегне, да се скрие завинаги от него. По-лесно би било да се изправи срещу смъртта, отколкото да понесе това, което я очакваше. Той бе висок, стърчеше с почти цяла глава над Реймънд, и изглеждаше така напрегнат, че яките му мускули ясно се очертаваха под синия кавалерийски мундир. А очите му я изгаряха като въглени. Красивите му черти й се сториха още по-поразяващи на фона на несъмнените му усилия да сдържи гнева си.
Идеше й отново да закрещи с цяло гърло срещу него. Но бе загубила дар слово, не можеше да намери нужните думи, макар че толкова й се искаше гневът в гласа й да успее да му предаде мъката, разкъсваща сърцето й.
— Моля те, недей — простичко добави тя.
Погледът му се впи в нея. Изгарящ като факел. После Тейлър отново се извърна към Реймънд:
— Нямам намерение да ви убивам, сър. Ние всички се изтребваме в битките, но аз не съм хладнокръвен убиец. Макар че съм способен да заколя всеки мъж, покачен върху някоя блудница, дори и тази блудница да е моята собствена жена.
Тия се почувства като зашлевена, като ударена през лицето от нечия безжалостно ледена длан. Това обаче й помогна да осъзнае ситуацията докрай. Мили Боже! Та поляната пред къщата бе пълна с войници! Войници на Юга, врагове, които можеха да пленят Тейлър и да го разстрелят, без окото им да мигне!
— Наричай ме както искаш — разкрещя се тя, — но знай, че животът ти е изложен на смъртна опасност! Долу има около стотина войници, които чакат заповед, за да нападнат имението на баща ми…
— Не, Тия, опасността отмина — успокои я Тейлър. — Мъжете долу бяха заловени. Нападнахме ги от засада. Всичко стана много бързо и много изкусно, ако мога да се похваля. Няма нито един убит, полковник — обърна се той към Реймънд Уиър.
— Значи и мен няма да убиеш. Тогава какво следва? — попита Реймънд.
— Моите хора сега ще дойдат, за да ви отведат, така че по-добре се облечете.
Реймънд кимна и посегна към ризата и мундира си. Тъкмо намяташе мундира, когато на прага се появиха двама мъже в униформи на северняците.
— Към кораба ли да тръгваме, полковник? — попита единият от тях, блондин с гъста брада, около двадесет и пет годишен.
— Да, лейтенант Райли. Капитан Максуел ще ви поведе на север. Ще ме чакате долу с конете, когато е готова охраната на пленниците.
— Сър? — почтително козирува лейтенантът към Реймънд.
Реймънд погледна към Тия. Поклони й се. Тя не посмя да каже нищо. Само сведе очи. Отлично обучен боец, полковник Реймънд Уиър бързо прие промяната в ситуацията — нямаше друг изход, освен да се покори пред янките. Те му сложиха белезници и излязоха.
Тия остана скована и безмълвна. Не можеше да погледне Тейлър в очите. Отново й се дощя да закрещи, да се разплаче, да се хвърли в прегръдките му…
Ако бе решил да я убие още тук, кой би могъл да го обвини? Вече достатъчно пъти бе подлагала живота му на опасности, при това без той да възрази, а все пак бе неин враг.
Освен това той никога нямаше да повярва, че никога не бе искала да направи това, което бе сторила тази нощ, че връзките помежду им, макар и невидими, бяха силни и я държаха в своята паяжина много по-здраво, отколкото един лист хартия, който ги обявяваше за съпруг и съпруга.