Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада — тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.
Слънцето засядаше, скоро щеше да се мръкне. Тогава оня, който беше ръководил тая атака, който даде бесния тласък на тия храбри ескадрони и сам беше между тях — почувствува, че смъртоносният удар вече е нанесен. Сега беше също тъй необходимо да се спрат ескадроните, които в инерцията на устрема си отиваха далеч. Щаб-тръбачът беше наблизо. Той затръби сбор. Ту по-близо, ту по-далеч се обадиха тръби и повториха сигнала. И в тия металически ноти, които, според разстоянието, идеха в по-ниска или по-висока октава, звучеше тържество и дисциплинирана послушност. Боят се свърши.
В Кочмар горяха кладни от снопи и големи сандъци. Свечеряваше се. На запад полето потъмня, само ярка и червена ивица от небето блещеше между хоризонта и тъмните облаци. Имаше нещо мистично и тревожно в тая вечер: като че кръвта, проляна на бойното поле, хвърляше отражението си върху небето. От селото се виждаха само черните шарове на овошките. Пожарът беше голям, димът не се издигаше, както през деня, губеше се, но тъмнината ставаше по-черна. И сред тоя мрак високо се издигаха и се люлееха медночервени пламъци и гъста виелица от искри. Широко сияние грееше наоколо.
Тук наблизо беше построена почти цялата дивизия: конните полкове, колоездачните роти, картечните взводове, конните батареи и пехотните отделения. Тая голяма и стройна колона пречупваше двата си фланга и между тях стоеше друга плътна и светлосиня маса — това бяха пленниците, почти целият румънски авангард. Те бяха между двата края на колоната, като между протегнати ръце. Тъй лъвът слага върху своята жертва тежката си лапа.
Сиянието от пожара падаше върху тая странна картина. Едната страна на коне и хора беше ярко осветена, другата тънеше в черни сенки. По-силно блестеше ясносинята маса на пленниците.
Началникът на дивизията щеше да поздрави войниците. Но това не беше преглед на някои парад или учебен плац. Тук бяха оръдия, гърлата на които още димяха, пръхтяха коне, от които падаше пяна, по саблите, турени в ножниците, кръвта още се струеше. Войниците мълчаха, сърцата биеха учестено, очите горяха, изпълнени още с виденията на боя.
Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк. Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравлява — войниците отсечено отговарят. Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.
Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират. Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара. Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти. Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби. Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч.
Многобройната тълпа пленници стои мълчелива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята. Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско. Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновндство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел. Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше.