Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка
1
Жената се насочи към Равик. Вървеше бързо, но някак си странно залиташе. Той я забеляза едва когато стигна до него. Видя бледо лице, изпъкнали скули и раздалечени очи. Лицето беше неподвижно като маска; изглеждаше хлътнало, а погледът, осветен от уличните лампи, привлече вниманието му със своята безизразност.
Жената мина така близо до него, че почти го докосна. Той протегна ръка и улови нейната над лакътя; тя политна; щеше да падне, ако не я бе задържал.
Той стискаше здраво ръката й. След известно време попита:
— Къде отивате?
Жената го погледна втренчено и промълви:
— Пуснете ме.
Равик не отговори. Продължаваше да стиска ръката й.
— Пуснете ме! Какво искате? — каза едва жената.
На Равик се стори, че тя не го вижда. Сякаш гледаше през него някъде в пустата нощ. Той беше само нещо, което се бе изпречило по пътя й и на което тя казваше: „Пуснете ме.“
Веднага забеляза, че тя не е уличница. Не беше и пияна. Той поотпусна ръката й. Би могла да се освободи лесно от него, но това не й минаваше през ум. Равик почака известно време.
— Къде искате да отидете посред нощ в Париж и съвсем сама? — попита спокойно той и пусна ръката й.
Жената не отговори. Нито тръгна. Веднъж спряла, изглеждаше неспособна да тръгне отново.
Равик се облегна о парапета на моста. Чувстваше с ръцете си влажния грапав камък.
— Може би долу? — кимна той с глава назад, към Сена, която течеше неуморно към сянката на моста „Алма“ в сиво, постепенно угасващо сияние.
Жената не отговори.
— Много рано — продължи Равик. — Много рано, а пък и много е студено през ноември!
Той извади пакет цигари и започна да рови из джобовете си за кибрит. Видя, че в малката кутийка са останали само две клечки, затова се наведе предпазливо, за да запази с ръце пламъка от лекия ветрец, идващ откъм реката.
— Дайте една и на мене — каза почти беззвучно жената.
Равик се изправи и й показа пакета.
— Алжирски. Черен тютюн, от Чуждестранния легион. Може би ще са много силни за вас. Но нямам друга.
Жената поклати глава и взе една цигара. Равик й поднесе запалената клечка кибрит. Тя пушеше бързо, поглъщайки дълбоко Дима. Равик хвърли горящата клечка зад парапета. Тя прелетя в мрака като малка звезда и угасна, едва когато падна във водата.
Едно такси се приближи бавно по моста. Шофьорът спря колата, погледна към тях, почака, след това даде газ и продължи по мокрия, лъскав булевард „Георг V“.
Равик внезапно се почувства уморен. Работил бе цял ден и не можеше да заспи. Затова бе излязъл да пийне нещо. Но сега, във влажния хлад на нощта, го обзе неочаквана умора.
Той погледна към жената. Какво го бе накарало да я спре? Нещо й се бе случило; това поне беше ясно. Но какво му влизаше в работата? Той бе виждал вече достатъчно жени, особено нощем в Париж, на които се е случило нещо; но сега това не го интересуваше, защото той желаеше само едно — да поспи няколко часа.
— Идете си в къщи — каза той. — Какво търсите из улиците по това време? Може да си навлечете само неприятности.
Той вдигна яката на палтото си и се приготви да тръгне. Жената го погледна, като че не го разбра, и повтори:
— В къщи?
Равик вдигна рамене.
— В къщи, у дома, в хотела, все едно как ще го наречете. Сигурно не искате да ви задържи полицията?
— В хотела! Господи! — каза жената.
Равик замълча. „Още една, която не знае къде да отиде“ — помисли той. Трябваше да го предвиди. Всички са такива. Нощем не знаят къде да отидат, а сутрин изчезват, преди да се събудиш. Тогава знаят къде да отидат. Познато, евтино отчаяние, което настъпва о нощта и изчезва с нея. Той хвърли цигарата си. Като че сам не познаваше много добре, до полуда, това чувство.
— Елате да пийнем нещо — каза той.
Това беше най-простото разрешение. После ще плати и ще си тръгне, а тя да му мисли какво ще прави.
Жената пристъпи неуверено и политна. Равик я улови отново за ръката.
— Уморена ли сте? — запита той.
— Не зная. Може би.
— Толкова уморена, че не можете да заспите? Тя кимна.
— Случва се. Елате, аз ще ви подкрепям.
Тръгнаха нагоре по авеню „Марсо“. Равик чувстваше как жената се опира на ръката му, сякаш всеки момент щеше да падне.
Пресякоха авеню „Петър I Сръбски“. Зад пресечката с улица „Де Шайо“ булевардът свърши и на фона на дъждовното небе се очерта, неясна и тъмна в далечината, огромната Триумфална арка.
Равик посочи тесния осветен вход на един невзрачен бар.
— Да влезем тук — все ще намерим нещо.
Беше едно бистро, посещавано предимно от шофьори. Няколко мъже и проститутки седяха в един ъгъл. Мъжете играеха карти, а жените пиеха абсент. Те погледнаха бързо новодошлите и отместиха с безразличие погледи. По-възрастната се прозина гласно; другата започна мързеливо да се гримира. В дъното един прислужник с лице на уморен плъх посипа пода с дървени трици и започна да мете. Равик и жената седнаха на една маса, недалеч от входа. Там беше най-удобно, защото можеше да си тръгне по-лесно. Той не свали палтото си и попита: