Той взе палтото си.
— Елате. Ще дойда с вас. Съпруг ли ви беше тоя човек?
— Не — каза жената.
Съдържателят на хотел „Вердюн“ беше дебел мъж без ни един косъм на главата; в замяна на това имаше боядисани черни мустаци и гъсти черни вежди. Той бе в хола на хотела; зад него бяха застанали един келнер, камериерка и една касиерка без бюст. Явно, че съдържателят знаеше вече всичко. Той избухна веднага, щом видя жената. Лицето му пребледня. Размаха във въздуха малките си дебели ръце, от него струеше ярост, възмущение, но като забеляза Равик, и облекчение. Когато стигна до думите: „Полиция, чужденци, подозрения и затвор“, Равик го прекъсна.
— От Прованс ли сте? — попита той.
Съдържателят млъкна изведнъж.
— Не. Какво искате да кажете? — запита учудено.
— Нищо — отговори Равик. — Искам само да ви прекъсна. Един съвсем безмислен въпрос е най-доброто средство в такива случаи. Иначе бихте говорили още цял час.
— Кой сте вие, господине? Какво желаете?
— Това е първата разумна приказка, която казахте досега.
Съдържателят се успокои.
— Кой сте вие? — запита по-спокойно той, като внимаваше да не оскърби случайно някой влиятелен човек.
— Лекарят — отговори Равик.
Съдържателят разбра, че няма никаква опасност.
— Не е нужен вече никакъв лекар — избухна отново той. — А полиция.
Той вторачи поглед в Равик и жената. Очакваше страх, молби и заплахи.
— Точно така! А защо не е тук? Вие знаете от няколко часа вече за смъртта на тоя човек.
Съдържателят не отговори. Гледаше Равик яростно. — Ще ви кажа защо. — Равик направи крачка напред. — Страхувате се да не се вдигне голям шум и да не загубите клиентите си. Много хора ще напуснат хотела, щом разберат за това. Но полицията ще дойде, такъв е законът. Зависи само от вас дали ще се вдига много шум или не. Всъщност за това изобщо не ви е било грижа. Страх ви е било, че е офейкала и всичко е оставила на вас. Напразно е било. И за сметката няма защо да се страхувате. Ще ви бъде изплатена. А сега искам да видя мъртвеца. След това ще се погрижа за останалото.
Той мина покрай съдържателя, като попита жената:
— Коя е стаята?
— Номер четиринадесет.
— Няма защо да идвате с мен. Мога да свърша и сам тази работа.
— Не, искам да остана тук.
— По-добре ще е да не го виждате повече.
— Не, искам да остана.
— Добре, както искате.
Стая номер четиринадесет бе ниска и гледаше към улицата. Около вратата се тълпяха няколко камериерки, прислужници и келнери. Равик ги разбута. В стаята имаше две легла. На леглото до стената лежеше мъртвецът, жълт и вцепенен като восъчна фигура, с черни къдрави коси и червена копринена пижама. Ръцете му бяха скръстени. Евтина дървена Мадона, по лицето на която имаше следи от червило, бе сложена на масичката до него. Равик я вдигна — на гърба й имаше надпис „Изработено в Германия“. Той погледна лицето на мъртвеца: по устните му нямаше червило, пък и не изглеждаше да е от тоя тип мъже. Очите бяха полуотворени; едното повече от другото — това придаваше на лицето израз на безразличие, като че се бе вцепенил във вечна досада.
Равик се наведе над мъртвеца. Най-напред прегледа всички шишенца на масата до леглото, а след това разгледа и самия труп. Никаква следа от насилие. Той се изправи.
— Знаете ли как се казваше лекарят, който е идвал? — обърна се към жената. — Спомняте ли си името му.
— Не.
Той я погледна. Беше много бледа.
— Я по-добре седнете на стола в ъгъла и почакайте. Тук ли е камериерът, който доведе лекаря?
Погледът й почна да търси из лицата на хората, струпали се на вратата. Всяко от тях имаше един и същ израз: ужас и алчност.
— На този етаж е Франсоа — каза чистачката, вдигнала метлата като копие.
— Къде е Франсоа?
Един келнер си проправи път.
— Как се казваше лекарят, който е бил тук?
— Боне. Шарл Боне.
— Знаете ли телефона му?
Келнерът започна да търси из джобовете си.
— Паси, 27–43.
— Добре. — Равик видя, че лицето на съдържателя се подаде между другите. — Ама, моля ви се, я затворете вратата, или може би искате да поканим и минувачите?
— Не. Махнете се! Всички се махнете! Защо сте се събрали тук? Да крадете от времето, за което ви плащам?
Той изгони прислугата и затвори вратата. Равик вдигна телефонната слушалка. Обади се на Вебер, с когото поговори малко. След това взе номера в Паси. Боне беше в кабинета си. Той потвърди казаното от жената.