— Не се въоръжават дори. Смятат, че така няма да искаме нищо от тях. Ако знаете броя на самолетите и танковете им, бихте се смели до припадък на тия кандидати за самоубийство.
Равик слушаше. Въпреки че не изпускаше нито дума, всичко наоколо му беше като насън. Масите, келнерите, приятното нощно вълнение на живота, плъзгащите се редици от автомобили, луната над покривите, разноцветните електрически реклами по сградите и бъбривият закоравял убиец срещу него, провалил някога живота му.
Две жени в костюми „Тайор“ минаха край тях. Усмихнаха се на Равик. Ивет и Март от „Озирис“. Бяха свободни тази вечер.
— Шик са, да ги вземат дяволите! — каза Хааке. „Някоя странична улица — разсъждаваше Равик. — Тясна и пуста странична улица… да можех само да го завлека там! Или в Булонската гора!“
— Две дами, които с любов си изкарват прехраната — добави после той.
Хааке ги изгледа.
— Много са хубави. Хората тук разбират от тия работи, нали? — Поръча втори коняк. — Мога ли да ви предложа една чаша?
— Благодаря. Предпочитам да продължа със същото питие.
— Разправят, че тук имало фантастични публични домове. Заведения с представления и така нататък. — Очите на Хааке светкаха. Също както преди години в суровата светлина на подземието.
„Не трябва да мисля сега за това“ — реши Равик.
— Никога ли не сте били в такова заведение? — попита го.
— Посещавал съм много. Само с познавателна цел, разбира се. Да видя докъде може да падне един народ. Но сигурно не истинските. Трябва да бъда внимателен, естествено. Защото постъпката ми може да се изтълкува погрешно.
Равик кимна.
— Няма защо да се страхувате. Има заведения, които никога не се посещават от туристи.
— Знаете ли ги?
— Разбира се. Много такива.
Хааке изпи втората чаша коняк. Стана по-интимен. Задръжките, които имаше в Германия, бяха изчезнали. Равик почувства, че Хааке наистина не подозира нищо. И му каза:
— Възнамерявам да поскитам малко тази нощ.
— Наистина ли?
— Да. Правя го понякога. Човек трябва да види всичко на тоя свят.
— Правилно, съвсем правилно.
Хааке го погледна право в лицето. „Напий го! — помисли си Равик. — Ако не върви другояче, напий го и го завлечи някъде.“
Изражението на Хааке се промени. Не беше пиян, а само унесен в размишления.
— Жалко — каза най-после той. — Много бих желал да дойда с вас.
Равик не отговори. Искаше да избегне всичко, което би могло да пробуди подозрение у него.
— Трябва да се върна тази нощ в Берлин — и погледна часовника си. — Заминавам след час и половина.
Равик седеше съвсем спокойно. „Трябва да отида с него — помисли той. — Сигурно живее в хотел, а не в частен дом. Ще вляза в стаята му и там ще уредя сметките си.“
— Тук чакам двама познати — продължи Хааке. — Трябва да дойдат вече всяка минута. Пътуват с мен. Багажът ми е на гарата. Оттук ще отидем право на влака.
„Край — помисли Равик — Защо нямам сега револвер? Защо бях такъв идиот и повярвах, че през последните месеци съм се заблуждавал? Бих могъл да го застрелям на улицата и да се помъча да избягам през входовете на метрото.“
— Жалко — каза Хааке. — Но ще можем да го направим може би следващия път. Ще дойда след две седмици.
Равик въздъхна с облекчение:
— Добре.
— Къде живеете? Бих могъл да ви позвъня тогава.
— В „Пренс дьо Гал“. Отсреща.
Хааке извади бележника от джоба си и записа адреса. Равик погледна фините корици от мека червена кожа. Моливът беше тънък и позлатен. „Какво ли има в тоя бележник? — помисли си. — Сигурно сведения, които водят към мъчения и смърт.“
Хааке прибра бележника си.
— Преди малко разговаряхте с елегантна жена — каза той.
Равик трябваше да помисли.
— О, да… много.
— Филмова звезда ли е?
— Нещо подобно.
— Добра позната ли ви е?
— Точно така.
Хааке загледа замислено пред себе си.
— Това е трудното тук… да се запознаеш с нещо наистина интересно. Човек няма нито време, нито случай.
— Може да се уреди — подхвърли Равик.
— Наистина ли? Вас не ви ли интересува?
— Кой?
Хааке се засмя стеснително.
— Например дамата, с която разговаряхте.
— Ни най-малко.
— Няма да е лошо. Дявол да го вземе. Французойка ли е?
— Италианка, струва ми се, с примес на още няколко раси.
Хааке се ухили.
— Не е лошо. У нас, разбира се, не можем и да имаме такива неща. Но тук съм в известен смисъл инкогнито.
— Нима? — попита Равик.
Хааке се смути за миг. После се ухили.
— Разбирам. Не съм инкогнито за посветените, но иначе съм в най-строго инкогнито. Впрочем, хрумна ми. Имате ли някакви връзки с бежанци?