— Ще поемете ли изцяло отговорност за операцията и последиците от нея, както и за обстоятелството, че пациентката не е била предварително уведомена и не е дала съгласието си?
— Разбира се — изграка Дюран.
— Добре. Повикайте сестрите. Няма нужда от асистента. Обяснете му, че сте позволили на Вебер и на мене да ви асистираме при един особен и сложен случай. По силата на някакво старо обещание или нещо подобно. Можете да давате упойката. Трябва ли сестрите пак да се приготвят?
— Не. Съседната стая е също така обеззаразена.
— Толкова по-добре.
Коремната кухина беше отворена. Равик извади много внимателно червото, което се беше пъхнало в матката и го уви по цялата дължина със стерилни компреси. Така той искаше да предотврати възникването на инфекция, докато се отстрани засегнатото място. След това изолира напълно матката с компреси.
— Извънматочно забременяване — прошепна той към Вебер. — Погледнете: наполовина в матката, наполовина в тръбата. Не бива да обвиняваме само него. Доста рядък случай. И все пак…
— Какво? — запита Дюран иззад преградата при главата на болната. — Какво казахте?
— Нищо.
Равик клампира червото и извърши резекцията. След това започна да свързва двата му края и направи страничен анастомозис.
Потъна в напрежението на работата. Забрави за Дюран. Завърза кръвоносните съдове и тръбата, отряза края й. След това започна да изважда матката. „Защо има толкова малко кръв? — помисли той. — Защо не е както при сърцето? А уж се прекъсват странните нишки на живота, способността той да бъде продължен?“ Красивото създание лежеше напълно безжизнено. То щеше да живее, но сега изглеждаше като мъртво. Изсъхнал клон от родословното дърво, което ще цъфти, но няма да дава плод. От лесове, превърнали се по-късно в каменни въглища, огромни човекоподобни маймуни са си проправили път към него хиляди поколения наред, египтяните са строили храмове, Елада е процъфтявала; а кръвта си продължавала да тече тайнствено все по-нагоре и по-нагоре, създавайки най-после това човешко същество, обезплодено сега като празен житен клас, без да може да предаде кръвта си на син или дъщеря. Веригата бе прекъсната от несръчната ръка на Дюран. Но нима хиляди поколения не са допринесли и за неговата поява, нима Елада и Ренесансът не са преживели своя разцвет, за да създадат тази мухлясала остра брада?
— Възмутително — каза Равик.
— Какво? — попита Вебер.
— Много работи.
Равик се изправи.
— Готово.
Погледна нежното бледо лице, чиито ярки коси се подаваха иззад маската за анестезия. Погледна в кофата, където бе захвърлил кървавия орган, създавал красотата на това лице. После погледна Дюран. И повтори:
— Готово.
Дюран прекрати упойката. Не погледна Равик. Почака, докато сестрите изнесат на количка пациентката. И ги последва, без да продума.
— Утре ще й обясни, че й е спасил живота — добави Равик. — И ще й поиска още пет хиляди франка.
— Няма засега поне такъв вид.
— Едно денонощие е много време. А и разкаянието е нещо твърде краткотрайно. Особено когато може да се превърне в търговия.
Равик се изми. През прозореца до бялата мивка той видя на парапета на отсрещния балкон цъфнали червени мушката. Една сива котка спеше под цветята.
Той позвъни в болницата на Дюран в един часа през нощта. Обади се от „Шехеразада“. Нощната сестра му съобщи, че болната спи. Била неспокойна преди два часа. Вебер бил там и й дал успокоително. Сега всичко било наред.
Равик отвори телефонната кабина. Лъхна го силна миризма на парфюм. Една жена с изрусени коси профуча гордо и предизвикателно към дамската тоалетна. Косата на болната беше яркоруса. Блестяща, червеникаворуса. Той запали цигара и влезе отново в „Шехеразада“. Руският хор пееше неизменните „Очи черние“.
„Вече двадесет години заливаха света с тази песен. Двадесет години тя трогва до сълзи хората — помисли Равик. — Но ето че почва да става смешна. Краткотрайни трябва да бъдат трогателните неща!“
— Извинявам се — каза той на Кейт Хегстрьом, — но трябваше да се обадя.
— Наред ли е всичко?
— Да. Засега.
„Защо разпитва? — смути се той. — У нея положително не всичко е наред.“
— Донесоха ли ви каквото искахте? — Той посочи шишето с водка.
— Не.
— Не ли?
Кейт Хегстрьом поклати отрицателно глава.
— Лято е — каза Равик. — Човек не трябва през лятото да посещава барове, а да седи на някоя тераса. До някое дръвче, ако ще и съвсем рахитично и заградено с желязна оградка.
Вдигна глава и срещна погледа на Жоан. Дошла бе сигурно, докато е телефонирал. По-рано я нямаше. Беше на отсрещния ъгъл.