— Разбира се.
— Разбира се, че е съвсем друго! — избухна внезапно тя. — Ти знаеш много добре, че е друго. Аз не съм виновна в случая. Не съм и щастлива. Сама не знам как стана…
— Човек никога не знае как става…
— Ти ли?… Ти винаги много знаеш! Можеш да подлудиш човек с това! Нищо не може да те извади от равновесие! Колко пъти съм проклинала тази твоя черта! Нужен ми е ентусиазъм! Трябва ми някой, който да е луд по мен! Който не може да живее без мен! Ти можеш да живееш без мен! Винаги си могъл! Не съм ти потребна. Защото си студен, празен, не разбираш нищо от любов! Никога не беше изцяло при мен. Излъгах, когато ти казах, че това стана, защото те нямаше два месеца. Щеше да се случи и ако бе тук. Не се смея! Знам разликата, разбирам всичко, другият не е умерен и не прилича на теб, но той се отдава всецяло, нищо друго освен мен не съществува за него на този свят, мисли само за мен, желае само мен, познава само мен; това именно ми трябва!
Тя бе застанала пред леглото и дишаше тежко. Равик потърси бутилката с калвадос. И попита: — Защо дойде тогава?
Не му отговори веднага. После каза тихо:
— Знаеш много добре. Защо питаш?
Той наля една чаша и й я подаде.
— Не искам да пия — каза тя. — Коя беше оная жена?
— Моя пациентка. — Равик не беше в настроение да лъже. — Тежко болна.
— Не е вярно! Измисли нещо по-умно! Болните са в болница, а не в бар.
Равик остави чашата. Истината изглежда често невероятна.
— Вярно е — каза той.
— Обичаш ли я?
— Какво те интересува?
— Обичаш ли я?
— Какво те интересува наистина, Жоан?
— Интересува ме! Докато не обичаш никой друг…
Тя се поколеба.
— Преди малко нарече тая жена уличница. Може ли да става дума в такъв случай за любов?
— Само така казах. Веднага видях, че не е. Затова именно го казах. Не бих дошла, ако беше уличница. Обичаш ли я?
— Загаси лампата и си върви!
Приближи се до него.
— Разбрах! Видях!
— Върви по дяволите! — каза Равик. — Уморен съм. Върви по дяволите с твоите евтини догадки, които, според теб, са кой знае какви открития. Един мъж за опиянение, внезапна любов или кариера — и друг, на когото обясняваш, че го обичаш — за временно пристанище, ако това магаре се съгласи. Върви по дяволите. За теб любовта е много разтегливо понятие.
— Това, което говориш, не е вярно. Друго е. Не е вярно! Искам да се върна при теб. И ще се върна!
Равик наля отново чашата си.
— Може да искаш, но това е самоизмама. Измама, която си измислила, за да ти олекне. Няма никога да се върнеш.
— Ще се върна.
— Не. Или най-много за известно време. След това ще се яви някой, който ще желае теб, само теб и цялата история ще се повтори. Прекрасно бъдеще.
— Не. Ще остана при теб.
Равик се засмя.
— Слушай, миличка — каза почти нежно той, — ти няма да останеш при мен. Човек не може да затвори вятъра, нито водата. А ако ги затвори, те се вмирисват. Затвореният вятър се превръща в застоял въздух. Ти не си създадена, за да стоиш на едно място.
— Както и ти.
— Аз ли? — Равик изпи чашата си. Жената с червеникавозлатистите коси сутринта; след това Кейт Хегстрьом, която носеше смъртта в утробата си, а кожата й приличаше на нацепена коприна; сега тази, безскрупулна, изпълнена с жажда за живот, едновременно чужда и близка, наивна и увлечена, странно вярна и невярна, като майката-природа, тласкана и тласкаща, искаща да задържи и да напусне едновременно. — Аз ли? — повтори Равик. — Какво знаеш за мене? Какво знаеш за любовта, която се ражда в един живот, където всичко е станало несигурно? Какво е твоето жалко опиянение в сравнение с нея? Когато непрестанното падение внезапно се променя, когато вечното защо се превръща в съдбоносното ти, когато чувството изниква внезапно като мираж в пустинята на мълчанието и възприема образ, а измамата на кръвта се превръща неумолимо в гледка, пред която всички мечти бледнеят и опошляват? Пейзаж от сребро, град от филигран и розов кварц, блестящ като светлото отражение на алена кръв… Какво знаеш ти за всичко това? Мислиш ли, че е толкова лесно да се говори? Мислиш ли, че бъбривият език може лесно да ги превърне в клише от думи и дори от чувства? Какво знаеш за зиналите гробове, за страха пред отминалите, безцветни и пусти нощи… Те зеят и в тях няма никакви скелети, а само пръст, пръст, набъбнали семена и едва набола трева. Какво знаеш за всичко това? Ти обичаш опиянението, завоеванието, чуждото аз, което иска, но никога няма да изчезне; обичаш бурната измама на кръвта, но сърцето ти ще остане все празно… Защото човек не може да задържи това, което не е израснало в самия него. А в буря не може да израсне много нещо. То израства в пустите нощи на самотата, когато човек не се отчайва. Какво знаеш за всичко това?