Той говореше бавно, без да поглежда Жоан, сякаш я бе забравил. Най-после вдигна очи към нея.
— Какво говоря? — каза после. — Стари глупости. Много пих днес. Хайде, пийни и ти и си върви!
Тя седна на леглото и взе чашата.
— Разбрах — каза. Лицето й се бе променило. „Като огледало — помисли той. — Като огледало, което отразява, каквото поставиш пред него.“ То беше сега съсредоточено и красиво. — Разбрах — каза тя. — Понякога съм изпитвала същите чувства. Но, Равик, ти ме забравяш често от любов към любовта й към живота. Аз бях началото, но след това ти тръгваше в твоите сребърни градове и не се сещаше много за мен.
Той я погледна продължително. После каза:
— Може би си права.
— Ти беше толкова зает със себе си! Толкова много неща откриваше в себе си, че аз оставах някъде по периферията на живота ти.
— Може би. Ти не си човек, на който може да се разчита, Жоан. Ти сама знаеш това.
— Нима искаш това?
— Не — отвърна след кратко размисляне Равик. После се усмихна. — Човек, който е избягал от всичко установено, изпада понякога в странни положения. И върши странни неща. Не, разбира се, не разчитах на теб. Но който има само едно агне, понякога иска да направи от него много неща.
Изведнъж стана спокойно. Като в ония нощи от преди цяла вечност, когато Жоан лежеше до него. Градът бе някъде далеч, чуваше се като тих шепот накрай хоризонта; веригата на часовете се бе скъсала, времето течеше едва забележимо, сякаш бе замряло. И ето ти пак най-простото и същевременно най-трудно разбираемото нещо на този свят: двама души разговарят, но всеки за себе си, звуците, наречени думи, рисуват еднакви образи и чувства върху трептящото вещество в черепа, а от безсмисленото трептене на гласните струни и необяснимата реакция в меките сиви полукълба изникват отново небеса, в които се оглеждат облаци, поточета, минало, разцвет, тление и тежко спечелена мъдрост.
— Ти ме обичаш, така ли, Равик?… — каза Жоан и това не беше само въпрос, но и констатация.
— Да. Но правя всичко, за да се освободя от теб.
Каза го спокойно, като че говореше за нещо, което не засяга ни най-малко двамата. Тя не обърна внимание на думите му.
— Не мога да си представя, че няма да бъдем заедно. За известно време, да. Но не и завинаги. Завинаги, не, никога — повтори тя и потръпна. — Завинаги, каква ужасна дума, Равик. Не мога да си представя, че никога вече няма да бъдем заедно.
Той не отговори.
— Нека да остана тук — каза тя. — Не искам да се връщам повече там.
— Ще се върнеш още утре. Сама знаеш това.
— Когато съм тук, не мога да си представя, че няма да остана.
— И това е старо. И то ти е известно.
Празно пространство във времето. Малка осветена стая. Същата като по-рано — и в нея отново е човекът, когото си обичал. Той е там и все пак по страшен начин не е там. Ако протегнеш ръка, можеш да го хванеш, но той не е вече същият…
Равик остави чашата си.
— Знаеш сама, че ще си отидеш пак… Утре, вдругиден, или малко по-късно… — каза той.
— Да. — Тя вдигна глава. Лицето й бе обляно в сълзи. — Защо, Равик? Защо?
— И аз не знам. — Усмихна се бегло. — Любовта не е много весела понякога, нали?
— Не е. — Погледна го. — Защо сме такива, Равик?
Той вдигна рамене.
— И това не знам, Жоан. Може би няма какво вече да ни свързва. По-рано имахме много неща — сигурност, минало, вяра, цели — все приятелски опори, за които можехме да се задържим, когато ни разтърси любовта. Сега нямаме нищо; в най-добрия случай само малко отчаяние, малко смелост, иначе всичко ни е чуждо — в нас и извън нас. Ако любовта се промъкне, пламва като факел в суха слама. Не ни е останало вече нищо друго освен нея и затова тя е съвсем различна, по-буйна, по-скъпа и по-разрушителна. — Той наля чашата си. — Не трябва много да се мисли. В нашето положение няма много време за това. То само ни унищожава. А нали трябва все пак да живеем?
Жоан поклати отрицателно глава.
— Не. Коя беше онази жена, Равик?
— Една моя пациентка. Бях с нея и по-рано в „Шехеразада“. По времето, когато пееше още там. Цял век оттогава. Какво правиш сега?
— Играя малки роли. Не мисля, че съм добра артистка, но печеля достатъчно, за да съм независима. Искам да бъда в състояние да напусна, когато пожелая. Нямам никакви амбиции.
Сълзите бяха изсъхнали. Тя изпи калвадоса и стана. Изглеждаше уморена.
— Защо стана така, Равик? Защо? Трябва да има някаква причина. Иначе не бихме си задавали този въпрос.
Той се усмихна мрачно.
— Това е най-старият въпрос на човечеството, Жоан. Защо… Пред него са безпомощни и логиката, и философията, и науката.