Тя си отиваше! Отиваше си! Беше вече до вратата. Нещо се пречупи в Равик. Тя си отиваше! Отиваше си! Той стана. Изведнъж му се стори невъзможно. Съвсем невъзможно; още една нощ, само тази нощ, още веднъж главата й да заспи на рамото му. Утре ще може да се бори, но сега искаше още веднъж да почувства диханието й, да потъне още веднъж в унеса на нежната измама, на тази сладка илюзия. Не си отивай, не си отивай! Ние умираме и живеем в мъки. Не си отивай, не си отивай, какво друго, ми остава? Защо ми е тази гола смелост? Накъде летим? Само ти си действителна, светла мечта в цъфналите ливади на забравата! Още веднъж само вечната искра! За какво се пазя? За каква нерадостна цел? За каква тъмна неизвестност? Аз съм погребан, загубен. Животът ми има още само дванадесет дни, само дванадесет дни, зад които няма нищо, дванадесет дни и тази нощ; защо се върна сега, ти, сияйна плът, защо точно в тази нощ, откъсната от звездите, ти долетя тук, забулена в някогашните мечти; защо мина през крепостите и преградите на тази нощ, в която съществуваме само ние двамата? Каква е тази надигаща се вълна? Къде ме тласка тя?
— Жоан! — каза той.
Тя се обърна. Лицето й внезапно се преобрази от безумно и задъхано сияние. Хвърли нещата си и се втурна към него.
26
Колата спря на ъгъла на улица „Вожирар“.
— Какво има? — попита Равик.
— Демонстрация. — Шофьорът не се обърна. — Този път са комунистите.
Равик погледна Кейт Хегстрьом. Тя седеше в ъгъла. Дребна и крехка, облепена като придворна дама от двореца на Людовик XIV. Лицето й беше силно напудрено, но въпреки това бледо. Косите на слепоочията и челюстите стърчаха.
— Не е лошо — каза той. — Юли 1939, преди пет минути фашистка демонстрация на „Огнените кръстове“, сега на комунистите, а ние сме облечени в костюми от великия седемнадесети век. Не е лошо, Кейт.
— Какво от това? — Тя се усмихна.
Равик погледна копринените си скарпини [Скарпини — леки обувки с тънка подметка, обикновено за бал. — Б. пр.]. Беше наистина смешно. Без много да се замисля, всеки полицай можеше да го арестува.
— Да опитам ли по друга улица? — попита шофьорът на Кейт Хегстрьом.
— Сега не можете да обърнете — каза Равик. — Зад нас има вече много други коли.
Демонстрантите вървяха спокойно по напречната улица. Носеха знамена и лозунги. Никой не пееше. Шествието се придружаваше от полицаи. На ъгъла на улица „Вожирар“ имаше друга група полицаи с колела. Един от тях патрулираше по улицата. Той погледна в колата на Кейт Хегстрьом и отмина, без да промени изражението си.
Кейт забеляза погледа на Равик.
— Не се учуди — каза тя. — Защото знае. Полицията знае всичко. Балът „Монфор“ е събитието на това лято. Къщата и градината ще бъдат охранявани от полицията.
— Съвсем ме успокоихте.
Кейт Хегстрьом се усмихна. Тя не знаеше в какво положение се намира Равик.
— В Париж няма да бъдат събрани скоро на едно място толкова много скъпоценности. Истински костюми и истински скъпоценности. Затова полицията не иска да рискува. Между поканените дори ще има детективи.
— Костюмирани ли ще бъдат?
— Може би. Защо?
— Не е лошо да се знае. Възнамерявах да открадна Ротшилдовите изумруди.
Кейт Хегстрьом отвори прозореца на колата.
— Знам, че всичко това ви отегчава, но този път няма как.
— Не ме отегчава. Напротив. Иначе нямаше какво да правя. Ще има ли достатъчно пиене?
— Предполагам. Ще дам знак на оберкелнера да донесат. Познавам го доста добре.
Стъпките на демонстрантите още кънтяха по паважа. Те не маршируваха, а вървяха в безпорядък. Отдалеко приличаха на уморено стадо.
— В кой век бихте предпочели да живеете, Равик, ако можехте да си изберете?
— В настоящия. Иначе щях да съм мъртъв сега и някой идиот щеше да се представя в моя костюм на това увеселение.
— Нямах предвид това. А в кой век бихте желали да живеете?
Равик погледна кадифения ръкав на костюма си.
— Пак в нашия. — Той е най-отвратителният, най-кръвожадният, най-поквареният, най-безличният, най-страхливият и най-мъртвият… Въпреки това предпочитам именно него…
— Аз не бих го избрала. — Кейт Хегстрьом стисна ръце, сякаш зъзнеше, мекият брокат светна на тънките й китки. — Бих предпочела този — седемнадесетия или дори друг преди него. Който и да е, само не нашия. Едва преди няколко месеца разбрах това. По-рано не бях мислила по тоя въпрос. — Тя отвори прозореца докрай. — Колко е горещо и влажно! Не свърши ли тази демонстрация?
— Ето краят на колоната.
Чу се изстрел, откъм улица „Камброн“. В същия миг полицаите на ъгъла скочиха на колелата си. Една жена изпищя. Тълпата зарева. Хора се разтичаха. Полицаите завъртяха педалите и се втурнаха към тълпата, размахвайки палките си.