— Какво беше това? — запита изплашено Кейт Хегстрьом.
— Нищо. Пукна се гума.
Шофьорът се обърна. Лицето му се бе променило.
— Тия…
— Карайте — прекъсна го Равик. — Можете да минете вече.
Пресечката бе опустяла, като пометена от вихрушка, — Карайте — каза Равик.
Откъм улица „Камброн“ се чуха писъци. Даден бе втори изстрел. Шофьорът подкара колата.
Бяха на терасата към градината. Навред имаше костюмирани гости. В дълбокия полумрак под дърветата се виждаха цъфнали рози. Свещи хвърляха топла, мигаща светлина. В един павилион малък оркестър свиреше менует. Гледката напомняше оживяла картина от Вато.
— Хубаво, нали? — попита Кейт Хегстрьом.
— Да.
— Наистина ли?
— Да, Кейт. Поне отдалеко.
— Елате да се поразходим из градината.
Странна гледка се откри пред тях под високите стари дървета. Колебливата светлина на безброй свещи трептеше по сребърните и златисти брокати, по скъпи светлосини, розови и морскозелени кадифета. Мекото й отражение падаше по къдрави перуки и голи напудрени рамене, край които се носеше нежният шепот на цигулките. Двойки и групи се разхождаха бавно по алеите. Блестяха шпаги, шумеше водоскок, а къдравият жив плет на чемширите образуваше тъмен стилен фон.
Равик забеляза, че и прислугата дори е в костюми. Следователно сигурно беше, че и детективите са също костюмирани. „Не би било зле — помисли той — да те арестува Молиер или Расин, а може би за разнообразие и някое придворно джудже.“
Той вдигна глава. Топла капка дъжд бе паднала на ръката му. Червеникавото небе изведнъж потъмня.
— Ще вали, Кейт — каза той.
— Не, невъзможно е. Градината…
— Заваля вече. Елате бързо.
Той я улови за ръка и я заведе на терасата. Едва бяха стигнали там, когато заваля пороен дъжд. Водата се лееше, свещите изгаснаха, украсата увисна като безцветни дрипи. Настана паника. Маркизи, херцогини и придворни дами се втурнаха към терасата, вдигнали края на своите брокатени рокли; херцози, превъзходителства и фелдмаршали се стараеха да запазят перуките си и се блъскаха в безредие като изплашени пъстри кокошки. Дъждът се лееше по перуки, яки и деколтета, измиваше пудрата и червилото; бледа светкавица обля градината с призрачна светлина, след това я последва тежкият грохот на гръмотевицата.
Кейт Хегстрьом бе застанала неподвижно под навеса на терасата, притисната до Равик.
— Такова нещо досега не се е случвало — каза смаяна тя. — Често съм била тук, но такова нещо никога не се е случвало. Нито веднъж досега.
— Чудна възможност за открадване на изумрудите.
— Да. Господи.
Прислужници в шлифери тичаха с чадъри из градината. Копринените им чорапи се подаваха странно изпод шлиферите. Те придружиха до терасата последните измокрени и залутани из градината придворни дами и се върнаха да търсят загубени шалчета и други вещи. Един донесе чифт позлатени обувки. Бяха толкова изящни, че прислужникът ги държеше внимателно в едрите си ръце. Дъждът се лееше по празните маси, тропаше по опънатия навес, сякаш небето свиреше утринна проверка с кристални барабанни пръчки.
— Да влезем вътре — предложи Кейт Хегстрьом.
Къщата се оказа тясна за многото гости. Явно беше, че никой не бе очаквал лошо време. Дневната задуха все още изпълваше стаите. От навалицата ставаше още по-горещо. Широките рокли на дамите се измачкаха. На земята лежаха стъпкани копринени шлейфове. Нямаше къде да се помръднеш.
Равик бе застанал с Кейт до вратата. Маркиза Монтеспан с полепнали мокри коси се опитваше да си поеме дъх пред него. На грозната й шия висеше огърлица от крушевидни елмази. Сега приличаше на измокрена зарзаватчийка по време на карнавал. До нея кашляше плешив мъж с издадена горна челюст. Равик го позна. Беше Бланше от външното министерство, облечен като Колбер. Две красиви стройни придворни дами с профили на хрътки бяха застанали пред него. Един дебел и шумен еврейски барон с украсена със скъпоценности шапка ги опипваше по раменете. Няколко южноамериканци в костюми на пажове го наблюдаваха учудено и внимателно. Сред тях беше графиня Белен, облечена като Ла Валиер, с изражение на паднал от небето ангел. По нея имаше безброй рубини. Равик си спомни, че й бе извадил преди две години яйчниците, по диагноза на Дюран. Изобщо всички тук бяха от неговата клиентела. На няколко крачки Равик забеляза младата и много богата баронеса Ремплар. Бе женена за англичанин, а вече нямаше матка. Той й я беше извадил. Дюран бе сложил погрешна диагноза. Хонорарът му бе петдесет хиляди франка. Каза му го секретарката. А Равик получи двеста франка. Жената бе загубила най-малко десет години от своя живот и възможността да има деца.