Мирис на дъжд. Убийствена, угнетителна задуха, примесена с миризма на парфюми, плът и мокри коси. Измитите от дъжда хора изглеждаха много по-голи без перуките, отколкото ако бяха без костюми. Равик се огледа. Видя наоколо си много красота, духовитост и скептична прозорливост; но погледът му бе свикнал да разпознава и най-леките признаци на болестите и не можеше да бъде измамен лесно от докараната външност. Той знаеше, че никое общество не се променя бързо; познаваше признаците на треската и разложението. Безогледен разврат, нехайство към слабостите, неоснователно позиране, липса на чувство за такт, празнословие; изтощена кръв, изразходвала пламъка си в насмешки, евтини приключения, дребнава корист, учтив фатализъм и немощна безцелност. „Тия хора няма да спасят света“ — помисли той. Но кой тогава?
Погледна към Кейт Хегстрьом.
— Не може нищо да пийнете — каза тя. — Прислугата не може да се промъкне с напитките.
— Няма значение.
Изтикаха ги постепенно в съседната стая. До стената бяха набързо внесени и подредени маси с шампанско.
Някъде горяха още няколко свещи. Светкавиците отвън пронизваха меката им светлина, очертаваха за миг образите на бледа, призрачна, мигновена смърт. След това проехтяваше гръмотевица, която заглушаваше гласовете и завладяваше заплашително цялата обстановка докато меката светлина възстанови отново и живота, и задухата наоколо.
Равик посочи масата с шампанско.
— Да ви донеса ли една чаша?
— Не. Много е горещо. — Кейт Хегстрьом го погледна. — Ето какво излезе от нашето празненство!
— Дъждът скоро ще престане.
— Надали. А дори и да престане, всичко е вече провалено. Знаете ли какво искам? Да се махна…
— И аз също. Тук всичко ми напомня избухването на Френската революция. Човек очаква всеки миг да се появят санкюлоти.
Едва си пробиха път до изхода. Когато излязоха, костюмът на Кейт Хегстрьом беше така измачкан, като че е спала с него. Навън валеше пороен дъжд. Отсрещните сгради се виждаха като зад обляна с вода витрина на цветарски магазин.
Колата тръгна.
— Къде искате да отидем? — попита Равик. — Да се върнем в хотела ли?
— Не още. Но не можем да отидем никъде с тия костюми. Да се поразходим малко с колата.
— Добре.
Колата се плъзгаше бавно през нощния Париж. Дъждът чукаше по покрива и заглушаваше почти всички други шумове. Триумфалната арка изникна тъмносива в сребристия порой, после пак изчезна. Отмина и „Шан-з-Елизе“ с осветените си прозорци, „Рон Поан“ ухаеше на цветя и свежест като пъстра вълна сред мрака. Площад „Дьо ла Конкорд“ изгря като море със своите тритони и морски божества. Улица „Риволи“ изплува съвсем близо със светлите си колонади, мимолетна венецианска гледка преди появата на сивия безсмъртен Лувър с безкрайния двор и тъмните прозорци; след това минаха кейовете, мостовете, летящи и призрачни в тихия дъжд. Шлепове, влекачи, излъчващи топла светлина и успокояващи като домашно огнище. Сена, булеварди с автобуси, шум, хора и магазини. Желязната ограда на замъка Люксембург, градината зад него, напомняща стихотворение от Рилке. Безмълвните забравени гробища „Монпарнас“. Притиснатите една до друга тесни стари улички, къщи, заспали площади, появяващи се внезапно с дървета, изкривени фасади, църкви и порутени от времето паметници. Мигащи в дъжда улични лампи, изникващи над повърхността като малки бункери писоари, странични улички с хотели, даващи стаи на час, стари улички с фасади в стил рококо и барок, с усмихнати сгради и с размити контури на портите като в романите на Пруст…
Кейт Хегстрьом седеше мълчаливо в ъгъла. Равик пушеше. Виждаше пламъчето на цигарата, но не усещаше дима й. Като че пушеше в тъмната кола недействителна цигара; всичко се превърна постепенно в недействителност — разходката, безшумната кола в дъжда, отминаващите улици, мълчаливата жена в костюма, по който блестяха отражения, белязаните от смъртта ръце, сложени неподвижно върху броката, сякаш вече не ще се мръднат — призрачна разходка в призрачен Париж, странно пронизана от недовършени мисли и неизречени думи за сбогом.
Сети се за Хааке. Опита се да помисли какво ще прави. Не му се удаде. Като че дъждът разми мислите му. Спомни си оперираната с червеникавозлатистата коса. За дъждовната вечер в „Ротенбург об дер Таубер“ и жената, която бе вече почти забравил, за хотел „Айзенхут“ и цигулката от един непознат прозорец. Спомни си Ронберг, убит от гръм през 1917 година в едно маково поле във Фландрия по време на гръмотевична буря, която се бе присъединила призрачно към картечния огън, като че на Господ му бяха омръзнали хората и бе започнал да стреля по земята. Спомни си непоносимите жалби и копнежи на един акордеон, с който свиреше войник от флотския батальон в Отулст; в съзнанието му се мярна дъждовен ден в Рим, мокро шосе в Руан; спомни си безкрайния ноемврийски дъжд по покривите на бараките в концентрационния лагер; мъртвите испански селяни, в чиито отворени уста се бе събрала дъждовна вода; влажното светло лице на Клер; пътя към Хайделбергския университет с тежкото ухание на люляк… Магическият фенер на миналото, безкрайното шествие на спомените, които прелитаха пред очите му, както улиците навън, едновременно утеха и отрова…