Той изгаси цигарата и се изправи. Стига! Който гледа много назад, може лесно да се препъне или да падне в пропаст.
Колата се изкачваше сега по уличките на „Монмартр“. Дъждът спря. Сребристи облаци плуваха тежко и бързо по небето като бременни жени, които бързат да родят луната. Кейт каза на шофьора да спре. Слязоха и тръгнаха нагоре из тесните улички на един квартал.
Париж се появи изведнъж в краката им. Просторен, трептящ, мокър. Париж с улици, площади, нощ, облаци и луна, с венеца на булевардите, бледото сияние на хълмовете, с кули, покриви и мрак, който се бореше със светлината; Париж с ветреца откъм хоризонта, искрящата равнина, мостовете с очертания от мрак и светлина, с пороя, изливащ се далеко над Сена, с безброя светлини на летящи коли. Париж, роден напук от нощта, огромен кошер, гъмжащ от живот, изграден над милиони мръсни канали, цвете на светлината, изникнало над подземна смрад, коварна болест и Мона Лиза. Париж.
— Почакайте за минутка, Кейт — каза Равик. — Ще намеря нещо за пиене.
Той влезе в най-близкото бистро. Лъхна го топъл мирис на прясна кървавица и лебервурст. Никой не обърна внимание на костюма му. Взе бутилка коняк и две чаши. Кръчмарят отвори бутилката и постави отново леко тапата.
Кейт Хегстрьом стоеше отвън така, както я бе оставил. В този костюм приличаше на забравена от някой друг век крехка статуетка, а не американка с шведски произход от Бостон.
— Ето, Кейт! Най-доброто лекарство срещу студа, дъжда и стенанията на тягостната тишина. Да пием за града, който се разстила пред нас!
— Да. — Тя взе чашата. — Добре направихме, че дойдохме, Равик. Тук е по-приятно от всички празненства на този свят.
Изпи коняка си. Луната осветяваше раменете, роклята и лицето й.
— Коняк — каза тя. — И то много хубав!
— Правилно. Всичко е наред, щом можете да го познаете.
— Налейте ми още. След това да слезем надолу, за да сменим костюмите си и да отидем в „Шехеразада“; аз ще потъна в сантиментално безумие, ще се разкайвам и сбогувам с всички прелестни лекомислия в живота, а от утре ще започна да чета разни философи, ще напиша завещанието си и ще се държа така, както подобава на състоянието ми.
На стълбите Равик срещна съдържателката на хотела, която го спря.
— Може ли за минута?
— Разбира се.
Тя го заведе на първия етаж и отвори с шперц една врата. Равик видя, че някой живее още там.
— Какво значи това? — каза той. — Защо влизате по тоя начин?
— Тук живее Розенфелд — каза съдържателката. — Има намерение да си излиза.
— Аз нямам намерение да сменям стаята си.
— Иска да напусне, а не е платил за три месеца.
— Вещите му са още тук. Можете да ги задържите.
Съдържателката ритна презрително олющения куфар, отворен до леглото.
— Какво можеш да вземеш? Куфарът нищо не струва. Вулкан-фибър. Носени ризи. А костюмът — нали виждате на какво прилича? Той има само два. Няма да дадат сто франка за всичко.
Равик вдигна рамене.
— Каза ли ви, че има намерение да напуска?
— Не. Но по всичко личи. Аз му казах това в очите и той призна. Обясних му, че до утре трябва да ми плати. Не мога да държа тук хора, които не плащат.
— Правилно. Но какво общо имам аз с всичко това?
— Исках да видите картините. И те са негови. Той казва, че били много ценни. Твърди, че можел да плати няколко наема с тях. Погледнете ги.
Равик не бе погледнал досега към стените. Срещу него над леглото имаше арлезиански пейзаж, една от най-хубавите картини на Ван Гог. Той се приближи. Нямаше съмнение, че това е оригинал.
— Отвратителна, нали? — попита съдържателката. — Тия изкривени неща били дървета! Погледнете сега това!
Над мивката беше закачена картина от Гоген. Гола девойка от южните морета на фона на тропически пейзаж.
— Какви крака! — каза съдържателката. — Глезени като на слон! И какво тъпо лице! Погледнете как е застанала! Има и още една, дори не е довършена.