— Вие можете да вземете със себе си получените пари. Франкът все още не е блокиран.
— Знам. Само че щях да живея по-дълго от него, ако го бях продал там. А сега сигурно ще трябва да пожертвам скоро и Гоген.
Розенфелд започна да пипа нещо примуса.
— Това са последните ми картини — каза той. — Останаха само три! С тях трябва да живея. Не разчитам да намеря работа. Би било истинско чудо. Само три! Да изгубя една от тях, значи да изгубя част от живота си.
Той застана сломен до куфара си.
— Във Виена прекарах пет години, още не беше много скъпо, стигаха ми малко пари, но ми струваше две картини на Реноар и една рисунка с пастели на Дега. В Прага изядох един Сисле и пет гравюри. Никой не искаше да купува гравюри: двете бяха от Дега, една графика от Реноар и две от Дьолакроа. В Америка щях да изкарам още цяла година с тях. Виждате ли — добави тъжно после. — Сега са ми останали само тия три картини. Вчера бяха четири. Тази виза ми струва най-малко две години, ако не и три.
— Има хора, които нямат и картини.
Розенфелд сви мършавите си рамене.
— Това не е утеха.
— Не — каза Равик. — Вярно е.
— С тия картини трябва да преживея тая война. А тя ще трае дълго.
Равик не отговори.
— Така казва Птицата на смъртта — допълни Розенфелд. — Не е сигурен дори дали Америка ще остане настрана.
— Къде ще отиде тогава? — попита Равик. — Няма да има голям избор вече.
— И той още не знае. Може би Хаити. Не вярва, че една негърска република ще участва във войната. — Розенфелд говореше съвсем сериозно. — Или Хондурас. Някоя малка южноамериканска република. Сан Салвадор. Или Нова Зеландия.
— Нова Зеландия ли? Не е ли много далеко?
— Далеко ли? — усмихна се тъжно Розенфелд. — Откъде?
27
Море, море от гърмящ мрак ехтеше в ушите му. След това острият звън из коридорите, вещаещ корабокрушение, звън в нощта; познатият блед прозорец се вмъкваше в отлива на съня, отново звън… Телефонът.
Равик вдигна слушалката.
— Ало…
— Равик…
— Какво има? Кой е?
— Аз съм. Не ме ли позна?
— Да, сега те познах. Какво има?
— Трябва да дойдеш! Бързо! Още сега!
— Какво има?
— Ела, Равик! Случи се…
— Какво се е случило?
— Стана нещо и се изплаших. Ела! Ела веднага! Помогни ми, Равик! Ела!
Телефонът изключи. Равик почака малко. Чу се знак „свободно“. Жоан бе затворила. Остави слушалката и се загледа в бледата нощ. Главата му все още тежеше. „Хааке — беше първата му мисъл. — Хааке“ — докато позна прозореца и разбра, че е в „Интернационал“, а не в „Пренс де Гал“. Погледна часовника си. Фосфоресциращите стрелки показваха четири и двадесет. Скочи веднага. Жоан му каза нещо в деня, когато бе видял Хааке… нещо за опасност и страх. Ако… Всичко беше възможно. Какво ли не бе виждал на този свят. Взе набързо най-необходимите инструменти и се облече.
Намери такси още на първия ъгъл. Шофьорът имаше кученце, порода „пинчер“, бе легнало на раменете му като кожена яка. То се люшкаше при всеки завой на колата и това влудяваше Равик. Искаше му се да го грабне и да го хвърли на седалката. Но познаваше много добре парижките шофьори на таксита.
Колата бръмчеше в топлата юлска нощ. Лек мирис на свенливо потрепващи листа. Цъфнали липи, цветя, сенки, теменужено небе, обсипано със звезди, самолет с мигащи зелени и червени светлини, приличащ на зловещ майски бръмбар сред светулки, безцветни улици, тягостна пустота, песен на двама пияни, звуци на акордеон, идващи от едно подземие, внезапно колебание, страх и непосилно бързане, разкъсващата мисъл: може би вече е късно…
Къщата. Хладният мрак, в който всичко спеше. Асансьорът запълзя надолу като флегматично светещо насекомо. Равик беше стигнал вече до първата площадка, когато се сети за нещо и се върна. Макар и да се движеше бавно, асансьорът все пак бе по-бърз.
Тези парижки асансьори са като детски играчки! Като затвори, които скърцат, кашлят, отворени отгоре и отстрани, с под от няколко железни пръчки, една едва мъждукаща крушка и друга, незавита добре, която примигваше тъжно. Ето и последният етаж!
Той дръпна решетката и позвъни.
Отвори му Жоан. Погледна я учудено. Никакви следи от кръв. Лицето й — нормално. Нищо.
— Какво има? — попита после. — Къде е…
— Равик! Ти дойде…
— Къде е… Направи ли ти нещо?
Тя се отдръпна. Той направи няколко стъпки. Огледа стаята. Нямаше никой.
— Къде е? В спалнята ли?
— Кой? — попита тя.
— Има ли някой в спалнята? Има ли човек тук?