— Но защо именно сега?
— Ти си права. Трябваше да стане по-рано. Още когато се върнах от Швейцария. Но никой не може всичко да предвиди. А понякога човек и не иска. Беше… — Той млъкна.
— Какво беше? — Застана пред него, сякаш нещо не разбираше, а трябваше незабавно да го разбере. Беше пребледняла, погледът й бе прозрачен.
— Как се случи това с нас, Равик? — прошепна тя. Зад косите й се виждаше слабо осветеният коридор, който се губеше в полумрака, сякаш водеше към някаква далечна пропаст, където обещанията потъмняват, потънали в сълзите на много поколения и в росата на все нови надежди.
— Любов… — каза той.
— Любов ли?
— Любов. И именно затова — край на всичко.
Той затвори вратата зад себе си. Асансьорът. Натисна копчето. Но не го дочака. Страхуваше се, че Жоан ще го последва. И заслиза бързо по стълбите. Изненада се, че не чу вратата да се отвори. Спря на втората площадка и се ослуша. Нищо не трепна. Никой не излезе.
Таксито го чакаше още пред къщата. Той го бе забравил. Шофьорът вдигна ръка към фуражката си и се ухили многозначително.
— Колко? — попита Равик.
— Седемнадесет франка и петнадесет сантима.
Равик плати.
— Няма ли да се върнете с колата? — попита учудено шофьорът.
— Не. Искам да повървя.
— Доста е далеко, господине.
— Знам.
— Тогава нямаше защо да чакам. Дадохте единадесет франка за нищо.
— Няма значение.
Шофьорът се опита да запали един потъмнял влажен фас, залепен на горната му устна.
— Надявам се, че си е струвало парите.
— Много повече — каза Равик.
Градините изплуваха в студената утринна светлина. Въздухът беше вече топъл, но светлината — студена. Посивели от прах люляци, пейки; на една от тях спеше мъж, закрил лице с „Пари соар“. Пейката, на която Равик бе седял в оная дъждовна нощ.
Той погледна спящия. Старият вестник се повдигаше равномерно над закритото лице, сякаш имаше душа или беше пеперуда, готова всеки момент да отлети с важни новини към небето. Голямо заглавие дишаше спокойно. „Хитлер заявява, че няма никакви други териториални претенции освен полския Коридор.“ А под него: Гладачка убива съпруга си с гореща ютия. Една жена с големи гърди, облечена в празнична рокля, гледаше от една снимка във вестника. До нея друга: Чембърлейн заявява, че мирът все още е възможен; приличаше, на банков чиновник с чадър в ръка и изражение на щастлива овца. В краката му с по-ситни букви и почти без да се забелязва: стотици евреи, пребити от бой на границата. Човекът, който се бе защитил с всичко това от нощната роса и ранната утринна светлина, спеше дълбоко и спокойно.
Той имаше стари, скъсани платнени обувки, кафяви вълнени панталони и доста окъсано сако. Но всичко това не го интересуваше сега. Беше толкова далеко от нормалния човешки живот, че нищо не можеше вече да го трогне — както рибите на морското дъно не забелязват бурите на повърхността.
Равик се върна в „Интернационал“, чувстваше се бодър и свободен. Не бе загубил нищо. Пък и не, му бе необходимо. Не му трябваше вече нищо, което можеше да го обърка. Още днес щеше да се пренесе в „Пренс де Гал“. Два дни по-рано, но по-добре беше да изпревари Хааке, отколкото да закъснее.
28
Холът на „Пренс де Гал“ беше празен, когато Равик слезе. Едно портативно радио свиреше тихо на масата при администрацията. Няколко чистачки шетаха из хола. Равик мина бързо и незабелязано. Погледна часовника срещу вратата. Бе пет часът сутринта.
Тръгна по авеню „Георг“ към „Фуке“. Нямаше никой. Ресторантът отдавна беше затворен. Постоя малко, след това спря едно такси и отиде в „Шехеразада“.
Морозов бе пред вратата и го погледна въпросително.
— Нищо — отвърна Равик.
— Така си и мислех. Не можеше да дойде днес.
— Можеше. Днес е четиринадесетият ден.
— Не може да се разчита на точно определен ден. Беше ли през цялото време в „Пренс де Гал“?
— Да. От вчера сутринта до сега.
— Утре ще ти се обади — каза Морозов. — Може да е имал работа днес или пък е тръгнал един ден по-късно.
— Утре сутринта имам операция.
— Няма да те търси толкова рано.
Равик не отговори. Гледаше към едно такси, от което слезе мъж с бяло сако. След него се появи бледа жена с едри зъби. Морозов им отвори вратата. Изведнъж из улицата се разнесе миризма на „Шанел пет“. Жената накуцваше. След като плати на шофьора, мъжът тръгна лениво подир нея. Пред вратата тя го почака. В светлината на лампите очите й изглеждаха зелени. Зениците бяха свити.