— Положително няма да те търси по това време — каза Морозов, като се върна.
Равик не отговори.
— Ако ми дадеш ключа, аз ще отида утре в осем часа — заяви Морозов. — И ще чакам, докато се върнеш.
— Трябва да спиш.
— Глупости! Ако искам, мога да спя и на твоето легло. Никой няма да те потърси, но мога да сторя това за твое успокоение.
— Операцията ще трае до единадесет.
— Добре. Дай ми ключа. Не бих желал да зашиеш яйчниците на някоя дама от предградието Сен Жермен за стомаха. Защото може в такъв случай след девет месеца да повърне някое дете. У теб ли е ключът?
— Да. Ето го.
Морозов сложи ключа в джоба си. След това извади кутийка е ментови бонбонки и предложи на Равик, но той поклати глава. Морозов взе няколко и ги лапна. Те изчезнаха зад брадата му като бели птиченца, литнали в гората.
— Освежават — каза той.
— Случвало ли ти се е да чакаш някога цял ден, затворен в една стая? — попита Равик.
— Чакал съм и по-дълго. А ти?
— И аз. Но не за такова нещо.
— Не си ли взе нищо за четене?
— Имам достатъчно книги. Но не мога да чета. Докога ще останеш тук?
Морозов отвори вратата на едно такси, пълно с американци. И ги въведе в бара.
— Още два часа най-малко — отвърна той, когато се върна. — Сам виждаш какво става. Най-лудото лято от години насам. Жоан е също вътре.
— Нима?
— Да. С друг мъж, ако те интересува.
— Не — каза Равик. После се обърна, за да си тръгне. — Значи, ще се видим утре.
— Равик! — извика Морозов.
Равик се върна. Морозов извади ключа от джоба си.
— Ето. Няма да можеш да влезеш в стаята си в „Пренс де Гал“. Няма да те видя до утре. Остави вратата отворена, когато излезеш.
— Аз няма да спя в „Пренс де Гал“ — Равик взе ключа, — а в „Интернационал“. По-добре е да не се мяркам много там.
— Там трябва да спиш. Какво значи да си на хотел я да не спиш там. Така е по-безопасно, в случай че полицията направи проверка на администрацията.
— Наистина. Но от друга страна, ще е по-добре, ако мога да докажа при евентуална проверка, че през цялото време съм живял в „Интернационал“. Нагласих всичко в „Пренс де Гал“, сякаш съм нощувал там и съм излязъл рано сутринта. Леглото е измачкано, умивалникът, банята, кърпите и всичко останало е употребявано.
— Добре. Дай ми тогава пак ключа.
Равик поклати отрицателно глава.
— По-добре ще е да не те виждат там.
— Няма значение.
— Има, Борис. Не трябва да ставаме идиоти. Брадата ти не е обикновена. Освен това си прав. Трябва да живея така, че да не будя подозрение. Ако Хааке се обади наистина утре сутринта, ще позвъни и следобед. Ако изключа тази възможност, ще се превърна само за двадесет и четири часа в жалка отрепка.
— Къде отиваш сега?
— Да си легна. Не може да очакваме, че ще ме потърси по това време.
— Можем да се срещнем някъде по-късно, ако желаеш?
— Не, Борис. Надявам се, че вече ще спя, когато ти приключиш тук. В осем часа имам операция.
Морозов го погледна недоверчиво.
— Добре. Ще те потърся тогава утре следобед в „Пренс де Гал“. Ако се случи нещо преди това, позвъни в хотела.
— Добре.
Улиците. Градът. Червеникавото небе. Трепкащото червено, бяло и синьо сияние над сградите, вятърът, който си играе по ъглите край кръчмите като палаво коте. Хората, чистият въздух след един ден, прекаран в задушна хотелска стая. Равик тръгна по улицата зад „Шехеразада“. Заградените с железни оградки дървета пръскаха в оловната нощ колебливо ухание на гора и зеленина. Той се почувства изведнъж отпаднал и изтощен. „Да мога да се освободя от тая мисъл — помисли нещо в него. — Напълно да я забравя, да я захвърля, както змия хвърля старата си кожа! Какво ме интересува тази мелодрама от едно почти забравено минало? Какво значение има и тоя човек дори, това долно случайно оръдие, тази жалка маша в един къс от мрачното Средновековие, в слънчевото затъмнение, обхванало Средна Европа?“
Какво значение имаше за него? Една проститутка се опита да го подмами в някакъв вход. Разтвори роклята си в сянката на вратата. Беше ушита така, че да се разтваря като халат, щом се развърже коланът. Бледата плът светна неясно. Дълги черни чорапи и бельо. Тъмни очни орбити, в чиито сенки не се виждаха никакви очи; тленна плът, започнала вече да фосфоресцира.
Някакъв сутеньор със залепнала на горната устна цигара се бе облегнал на едно дърво и го наблюдаваше. Няколко каруци зеленчук минаха край него. Коне с наведени глави и изпънати под кожата мускули. Остър мирис на зеленчуци, цветно зеле, напомнящо вкаменени мозъци, увити в зелени листа. Червени домати, кошове с боб, лук, череши и целина.