Какво значение имаше за него? Един повече или по-малко. Един от многото мръсници, които може би дори са и по-лоши. Един по-малко! Той спря внезапно. Така е! Изведнъж се сепна. Така е; затова се бяха появили и станаха силни, защото хората бяха изморени, искаха да забравят и си казваха: „Какво ме интересува?“ Така беше? Един по-малко! Да, един по-малко е нищо и същевременно всичко. Всичко! Той извади бавно една цигара от джоба си и също така бавно я запали. И изведнъж, докато жълтеникавият пламък на кибрита освети дланите му като пещера с проходи от тънки линии, почувства, че нищо не може да го спре да убие Хааке. Всичко бе свързано по странен начин с това убийство. То се превърна изведнъж в нещо повече от лично отмъщение. Стори му се, че ще се чувства безкрайно виновен, ако не го направи; светът ще загуби, ако сега не действа. В същото време ясно съзнаваше, че не е така… И все пак, независимо от всяко обяснение и логика, в кръвта му туптеше мрачното съзнание, че трябва да действа, сякаш от това дело ще се излъчат невидими вълни, които ще доведат до големи събития. Той знаеше, че Хааке е само един дребен, незначителен чиновник на страха; същевременно разбираше колко много е важно да го убие. Пламъчето в пещерата на дланите му угасна. Той хвърли кибритената клечка. Зората бе надвиснала над дърветата. Сребърна тъкан, поддържана от цвъртенето на пробуждащите се врабчета. Той се огледа учудено. Нещо бе станало в душата му. Заседавал бе невидим съд. Присъдата бе вече произнесена. Пред очите му бяха дърветата, жълтият зид на една къща, сивата желязна ограда, улицата, потънала в синкава мъгла. Имаше чувството, че никога няма да ги забрави. Сега знаеше вече със сигурност, че ще убие Хааке, че това не е някакъв незначителен въпрос, засягащ само него самия, а нещо много по-важно. Едно начало…
Мина покрай „Озирис“. Няколко пияни излязоха, залитайки оттам. Очите им бяха подпухнали, лицата — зачервени. Нямаше никакво такси. Изругаха и продължиха пътя си. Едри, тромави и шумни. Говореха немски.
Равик възнамеряваше да отиде в хотела. Но сега промени решението си. Припомни си думите на Роланд, че през последните месеци в „Озирис“ идват често германски туристи. И влезе.
Роланд седеше на бара и не изпускаше нищо от очи, облечена като гувернантка в черна рокля. Музиката отекваше шумно в египетските стени.
— Роланд — каза Равик.
Тя се обърна.
— Равик! Отдавна не си идвал. Хубаво е, че дойде.
— Защо?
Той застана до нея на бара и огледа заведението. Нямаше вече много посетители. Няколко души дремеха тук-там по масите.
— Приключвам вече — каза Роланд. — След една седмица заминавам.
— Завинаги ли?
Тя кимна. И извади от пазвата си една телеграма.
— Ето.
Равик я прочете и й я върна.
— Значи, леля ти най-после умря!
— Да. И аз ще си отида. Казах вече на госпожата. Тя ужасно се разсърди, но ме разбра. Жанет ще ме замести. Само че ще трябва да я подготвя. — Роланд се засмя — Горката госпожа! Искаше да блесне тая година в Кан. Вилата й е вече препълнена с гости. Миналата година стана графиня. Ожени се за един тулузки негодник. Плаща му пет хиляди франка месечно, но при условие той да не напуска Тулуза. А сега ще се наложи да остане тук.
— Ще си отвориш ли кафене, както мечтаеше?
— Да. По цял ден тичам из Париж да поръчвам каквото е необходимо. Тук всичко може да се купи по-евтино. Какво ще кажеш за тази басма? От нея ще направя завеси.
Тя извади пак от пазвата си едно измачкано парцалче. Цветя на жълт фон.
— Чудесна е — отвърна Равик.
— Ще ми я продадат с тридесет на сто отстъпка. Останала е от миналата година. — Очите на Роланд сияеха от топлота и нежност. — Така спестявам триста и седемдесет франка. Не е лошо, нали?
— Чудесно. Ще се омъжиш ли?
— Да.
— Защо ще се Омъжиш, а не почакаш, докато постигнеш всичко, за което си мечтала?
Роланд се засмя.
— Не разбираш от тия работи, Равик! Не върви без мъж. Иначе не мога да се справя със заведението. Знам много добре какво правя.
Тя бе застанала пред него силна, уверена и спокойна. Обмислила бе всичко. Мъжът беше част от търговията.
— Не му давай веднага парите си — каза Равик. — Почакай да видиш как ще тръгне работата.
Тя се засмя отново.
— Знам как ще тръгне. Ние сме разумни хора и се нуждаем един от друг в търговията. Мъжът не е мъж, ако жена му държи парите. Аз не искам да имам играчка. Искам да уважавам съпруга си. А това е невъзможно, ако той всяка минута идва да ми иска пари. Не разбираш ли?
— Да — съгласи се Равик, без да е разбрал.
— Добре — кимна радостна тя. — Искаш ли да пиеш нещо?
— Не. Трябва да си вървя. Минах просто така. Утре сутринта имам работа.
Тя го погледна.
— Ти си съвсем трезвен, не искаш ли тогава момиче?
— Не.
Роланд махна леко с ръка към две момичета, като ги изпрати при един посетител, заспал на пейката. Другите се въртяха насам-натам. Само няколко седяха на табуретките, поставени в две редици край главната пътека. Други се пързаляха по лъснатия под като деца по леда през зимата. Две влачеха трета, клекнала, из дългия коридор. Косите им се развяваха, гърдите им подскачаха, раменете блестяха. Копринените рокли не прикриваха вече нищо, весели писъци се носеха навред и „Озирис“ изведнъж се превърна в аркадийска сцена на класическата невинност.
— Лято е — каза Роланд. — Може поне сутрин да ги оставим да полудуват. — Погледна Равик. — Четвъртък е последният ми ден тук. Госпожата дава прощална вечеря в моя чест. Ще дойдеш ли?
— В четвъртък ли?
— Да.
„Четвъртък — помисли Равик. — След седем дни. Седем дни, като седем години. Четвъртък… Дотогава всичко ще се свърши. Четвъртък… Кой може да мисли за толкова време напред?“
— Разбира се — каза той. — Къде?
— Тук. В шест часа.
— Добре. Ще дойда. Лека нощ, Роланд.
— Лека нощ, Равик.