Жената го погледна. Той почувства, че отгатва мислите му и му стана неудобно; беше по-добре обаче да изпита за момент неудобство, а след това да го оставят на мира.
— Добре — каза жената. — Прав сте.
Равик поръча да свалят куфарите в таксито. Хотел „Милано“ беше само на няколко минути. Той нае там стая и се качи заедно с жената. Беше на втория етаж, с тапети на рози, легло, гардероб, маса и два стола.
— Харесва ли ви? — запита той.
— Да. Много.
Равик огледа тапетите. Бяха ужасни.
— Поне е чисто — каза той. — Светло и чисто.
— Да.
Донесоха куфарите.
— Сега вече всичко е при вас.
— Да. Благодаря. Благодаря ви много.
Тя седна на леглото. Лицето й беше бледо и безизразно.
— Трябва да си легнете. Ще можете ли да заспите?
— Ще се опитам.
Той извади от джоба си алуминиева туба, от която изтърси няколко таблетки.
— Ето ви нещо за сън. Ще го изпиете в чаша вода. Искате ли сега да го вземете?
— Не, по-късно.
— Добре. Аз си тръгвам. Ще намина да ви видя тия дни. Постарайте се да заспите, колкото може по-скоро. Ето ви адресът на погребалното бюро, ако ви потрябва. Но не отивайте там. Мислете за себе си. Аз ще дойда пак. — Равик се поколеба за миг. След това запита: — Как се казвате?
— Маду. Жоан Маду.
— Жоан Маду. Добре. Ще го запомня. — Той знаеше, че няма да го запомни и няма да дойде пак. И именно защото знаеше това, се стараеше да запази приличие. — По-добре ще е да го запиша — каза той, като извади бележник за рецепти от джоба си. — Запишете го сама, така е по-сигурно.
Тя взе бележника и записа името си. Той го погледна, откъсна листа, после го прибра в джоба на палтото си.
— А сега си легнете — каза той. — Утре всичко ще изглежда другояче. Може да звучи глупаво и изтъркано, но е така; на вас сега единствено ви трябва сън и време. Време, за да се съвземете. Знаете това, нали?
— Да, знам.
— Вземете таблетките и хубаво се наспете.
— Да, благодаря ви. Благодаря ви за всичко. Не знам какво бих правила без вас. Наистина не зная.
Тя подаде ръка. Беше хладна, но стискаше здраво. „Добре — помисли той. — В това ръкостискане има вече известна решителност.“
Равик излезе на улицата. Лъхна го влажен, приятен вятър. Автомобили, хора, няколко подранили проститутки по ъглите, бирарии, бистра, миризма на тютюн, алкохол и бензин — този забързан, променлив живот. Той погледна към фасадата на хотела. Няколко осветени прозорци. Зад един от тях седеше жената, загледана право пред себе си. Той извади от джоба си бележката с името й, скъса я и я хвърли. Забрава.
Каква дума. Изпълнена с ужас, утеха и видения! Кой може да живее, без да забравя? Но и колко можеш да забравиш? Пепелта на спомените, разяждаща сърцето. И човек става свободен едва тогава, когато няма за какво да живее.
Той тръгна към площад „Етоал“. Площадът беше препълнен. Зад Триумфалната арка имаше прожектори, които осветяваха гроба на Незнайния воин. Огромно синьо-бяло-червено знаме се развяваше над него. Празнуваха двадесетата годишнина на примирието от 1918 година. Небето беше облачно. Прожекторите очертаваха смътно и неясно върху движещите се облаци контурите на знамето и, сякаш разкъсано, то бавно потъваше във все по-сгъстяващия се мрак. Някъде свиреше военна музика. Глухият й звук долиташе отдалеко. Не се чуваха песни. Тълпата мълчеше.
— Примирие! — каза една старица до Равик. — В последната война загубих мъжа си. Сега идва ред на сина ми. Примирие! Кой знае какво още ни чака…
4
Болничният лист над леглото беше нов и чист. Записано беше само името. Люсиен Мартине. Бют-Шомон. Улица „Клавел.“
Девойката лежеше посърнала. Беше оперирана предната нощ. Равик прислуша внимателно сърцето. След това се изправи.
— По-добре е — каза той. — Преливането на кръв направи чудеса. Ако изкара още един ден, ще бъде спасена.
— Добре — каза Вебер. — Поздравявам ви. Не изглеждаше, че ще оживее. С пулс сто и четиридесет и кръвно налягане осемдесет, с кофеин и корамин — беше съвсем близо до смъртта.
— Няма какво да ме поздравявате — каза Равик, като вдигна рамене, — просто е дошла по-навреме от другата, от онази със златната верижка на крака. И нищо повече.
Той зави девойката.
— Това е вторият случай за една седмица. Ако продължава така, ще имате болница за злополучни аборти от Бют-Шомон. Нали и първата беше от там?.