— Добре — отвърна Равик и сложи ключа до телефона.
— Ето ти документите на колата. Не можах да ти намеря шофьорска книжка. Защото не исках да разпитвам много хора.
— Не ми трябва. В Антиб карах през цялото време без книжка.
Равик остави документите на колата до ключовете.
— Паркирай в друга улица тая нощ — каза Морозов.
„Мелодрама — помисли Равик. — Глупава мелодрама!“
— Добре. Благодаря ти, Борис.
— Много бих искал да дойда с теб.
— А аз не искам. Човек трябва сам да върши такива работи.
— Разбира се. Не рискувай много, но не му давай шансове и на него. Просто го ликвидирай и толкова.
Равик се усмихна.
— Казвал си ми го милион пъти досега.
— Понякога и това не е достатъчно. В такива критични моменти на човек му идват наум какви ли не глупави идеи. Същото се случи с Волковски в Москва през 1915 година. Изведнъж решава, че не трябва да убива така хладнокръвно като ловците. По-късно го разстреля една свиня. Имаш ли достатъчно цигари?
— Стотина. Но мога да се обадя да ми донесат всичко, което ми е необходимо.
— Ела и ме събуди, ако не съм в „Шехеразада“.
— Ще дойда непременно, независимо дали ще стане нещо или не.
— Добре. Довиждане, Равик.
— Довиждане, Борис.
Равик затвори вратата след Морозов. Изведнъж в стаята стана много тихо. Той седна в един ъгъл на дивана. Погледна тапетите. Бяха от син плат и заковани с дървени летвички. През тези два дни бе изучил стаята много по-добре, отколкото всички други, в които бе живял години наред. Познаваше и огледалата, сивото кадифе по пода с тъмното петно до прозореца, знаеше всяко очертание на масата, леглото, калъфите за столовете… Всичко тук му бе до болка познато. Само не и телефонът.
29
„Талботьт“ беше на улица „Басано“, между едно „Рено“ и един „Мерцедес — Бенц“. Мерцедесът бе нов и с италиански номер. Равик изкара колата. Беше толкова нетърпелив, че не внимава достатъчно. Задната й броня одра левия калник на „Мерцедеса“. Той не обърна внимание и се отправи бързо към булевард „Осман“.
Караше много бързо. Приятно беше да чувства, че колата му се подчинява и да прогони по този начин горчивото разочарование, което му тежеше на сърцето като камък.
Беше четири часът сутринта. Смяташе да чака още. Но изведнъж всичко му се стори безсмислено. Хааке бе забравил сигурно за тази среща. Или може би не е дошъл в Париж. Сега в Германия имаха други грижи…
Морозов беше пред вратата на „Шехеразада“. Равик остави колата на следващия ъгъл и се върна. Морозов го погледна изпитателно.
— Съобщиха ли ти какво предадох по телефона?
— Не. Защо?
— Потърсих те преди пет минути. Вътре има четирима германци. Единият от тях прилича на…
— Къде са?
— До оркестъра. Това е единствената маса с четирима мъже. Можеш да ги видиш още от вратата.
— Добре.
— Иди на малката маса до входа. Запазих я за теб.
— Добре, Борис.
Равик застана до вратата. Заведението беше тъмно. Прожекторът осветяваше дансинга. Там имаше певица в сребърна рокля. Малкият светлинен конус беше толкова ярък, че зад него нищо не можеше да се разпознае. Равик погледна масата до оркестъра. Не можеше да я види. Бялата светлина я откъсваше от погледа му.
Седна на масата до вратата. Келнерът му донесе бутилка водка. Оркестърът свиреше бавно. Сладникави неясни мелодии пълзяха наоколо като охлюви. „Ще те чакам, ще те чакам.“
Певицата се поклони. Гръмнаха ръкопляскания. Равик се наведе напред. Очакваше да угасят прожектора. Певицата се обърна към оркестъра. Циганинът кимна и вдигна цигулката. Цимбалът изпълни въздуха с няколко глухи арпежа. Втора песен. „Параклисът в лунната светлина“. Равик затвори очи. Едва понасяше чакането.
Преди края на песента се поизправи на стола си. Прожекторът угасна. Светлините по масите се появиха отново. Отначало виждаше само неясни очертания. Прекалено дълго бе гледал в прожектора. Затвори очи. След това ги отворя отново. И откри веднага масата.
После се отпусна бавно назад. Ни един от мъжете не беше Хааке. Равик остана дълго така. Почувства се изведнъж страшно изморен. Умората му тежеше на клепачите. Тя го обливаше на пристъпи, ту по-силно, ту по-слабо. След тишината на хотелската стая и новото разочарование, музиката, гласовете, глухият глъч го обгърнаха като мъгла. Подобно на сън, на лек унес, обзел мозъчните клетки, внезапно дошлите мисли и измерителното бдение.