— Ще се изненадате, когато видите стаите — каза той. — Мебелите са стилни, килимите и гоблените — стари, виното — отлично, прислугата — изискана, а за жените можете да сте напълно сигурен.
Хааке изпусна няколко кълба дим от пурата си. След това се обърна към Равик.
— Всичко това звучи като приказка, господин фон Хорн. Остава още само един въпрос. Сигурно не е евтино.
— Уверявам ви, че не е скъпо.
— Зависи какво разбирате под думата скъпо — засмя се дрезгаво и малко стеснително Хааке. — За нас, немците, с малкото валута, която ни дават…
Равик поклати глава.
— Познавам много добре съдържателката. Тя ми е много задължена. Ще ни приеме като свои гости. Ще ви представя като мой приятел и най-вероятно е, че няма да ви позволи да платите. Ако искате да дадете нещо, то ще е само тук-там някой бакшиш… много по-малко, отколкото се плаща за една бутилка в „Озирис“.
— Наистина ли?
— Сам ще видите.
Хааке се раздвижи на мястото си.
— Дявол да го вземе, това е наистина интересно. — И се усмихна весело на Равик. — Изглеждате добре осведомен. Трябва да сте направили голяма услуга на тая жена.
Равик го погледна.
— Такива заведения имат понякога неприятности с властите. Опити за шантаж. Сещате ли се какво имам предвид?
— И още как! — Хааке се позамисли малко. — Толкова ли сте влиятелен?
— Лично аз не. Но имам влиятелни приятели.
— И това е нещо. Бихме могли да ги използуваме. Можем ли да поговорим някога по тоя въпрос?
— Разбира се. Колко време ще останете в Париж?
Хааке се засмя.
— Изглежда, че трябва винаги да ви срещам в навечерието на заминаването си. Тръгвам в седем и половина сутринта. — Той погледна часовника в колата. — След два часа и половина. Исках да ви предупредя. Трябва да бъда на Северната гара. Ще успеем ли?
— Сигурно. Ще трябва ли да се отбием в хотела ви преди това?
— Не. Куфарът ми е на гарата. Напуснах хотела следобед. Така икономисвам парите за едно спане. С малкото ни валута… — Той се засмя отново.
Равик усети изведнъж, че и той се смее. После стисна кормилото по-здраво.
„Невъзможно е — помисли той. — Това е невъзможно. Сигурно ще се случи още нещо, което ще осуети всичко. Не може толкова много случайности на едно място!“
Алкохолът упои Хааке, щом излязоха на чист въздух. Той започна да говори по-бавно и тежко. Настани се по-удобно в ъгъла и задряма. Долната му устна се отпусна. Очите му се притвориха. Колата навлезе в безмълвния мрак на гората.
Фаровете летяха пред колата като бели призраци, измъквайки от мрака странните силуети на дърветата. През отворените прозорци нахлуваше мирис на акации. Гумите шумяха по асфалта тихо и непрекъснато, сякаш нямаше да престанат никога. Моторът бръмчеше приятелски, дълбоко и глухо във влажната нощ. Встрани блесна малко езеро, върбите се откроиха на фона на тъмната букова гора. Росните ливади блестяха като седеф. Мадридското шосе. Шосето към вратата Сен Жам, шосето за Ньойи, заспала къща. Свежият полъх от реката Сена.
Равик тръгна по булеварда край Сена. Две лодки плаваха по осветените от луната води. От по-далечната излая куче. Откъм водата долетяха гласове. В предния край на първата лодка блесна светлина. Той не спря. Караше с умерена скорост, за да не пробуди Хааке, и продължаваше да се движи край Сена. Мислеше да спре тук. Невъзможно. Двете лодки бяха много близо до брега. Сви по „Рут дьо ла Фам“, за да се отдалечи от реката, после се върна на алеята „Лоншан“. Кара внимателно по нея, пресече алеята „Кралица Маргьорит“ и отби в по-тесни пътеки. Когато погледна към Хааке, забеляза, че е отворил очи и го гледаше. На слабата светлина на арматурното табло очите му светеха като сини мъниста. Погледът му го прониза като електрически ток.
— Събудихте ли се? — попита Равик.
Хааке не отговори. Погледна го, без да помръдне. Очите му също не се движеха. Най-после отрони:
— Къде сме?
— В Булонската гора. Недалеч от ресторант „Де Каскад“.
— От колко време пътуваме?
— От десет минути.
— Повече е.
— Едва ли.
— Погледнах часовника, преди да заспя. Пътуваме повече от половин час.
— Нима? — каза Равик. — Не мислех, че е минало толкова време. Скоро ще стигнем.
Хааке не сваляше очи от Равик.
— Къде отиваме?
— В дома за срещи.
Хааке се размърда и каза:
— Карайте обратно.
— Сега ли?
— Да.
Не беше вече пиян. Бе изтрезнял и буден. Лицето му — променено. Веселостта и добродушието бяха изчезнали. За пръв път Равик видя отново това лице, което познаваше и което се бе запечатало завинаги в паметта му тогава в стаята за мъчения на Гестапо. И изведнъж възбудата, която изпитваше, откакто бе срещнал Хааке, изчезна. Изчезна чувството, че ще убие човек, който нищо не му бе направил. В колата до него бе седял досега един добродушен гуляйджия и той напразно бе търсил в лицето на тоя човек основанията, които не му излизаха от главата, независимо за какво мислеше. А ето че изведнъж видя отново очите, които бе видял някога, когато се пробуждаше от безсъзнание след нечовешките мъчения. Същите студени очи, същият студен, тих и пронизващ глас…