Подуто. Посиняло. Той покри лицето на Хааке с напоен в мастило вълнен парцал и почна да удря с чука. След първия удар се спря. Стори му се, че вдига много шум. След това продължи. Подир известно време вдигна парцала. Лицето беше неузнаваема маска, изпъстрена с черна съсирена кръв. „Като главата на Ризенфелд“ — помисли той. Почувства, че скърца със зъби. „Не като главата на Ризенфелд. Тя бе още по-страшна. Защото Ризенфелд беше още жив“.
Пръстенът на дясната ръка. Измъкна го и бутна трупа в изкопания трап. Дупката беше малко къса. Равик сви коленете му към корема и започна да хвърля с лопатата пръст. Това не му отне много време. Изравни пръстта и я покри с предварително изровен мъх. Всичко бе добре заличено. Краищата на отделните парчета се виждаха само ако човек се наведе. После оправи храстите.
Чукът, лопатата, парцалът. Прибра всичко при дрехите в багажника. След това бавно се върна, за да провери няма ли някакви следи. Не забеляза почти нищо. Дъждът и новопоникналата трева ще заличат след няколко дни останалото.
Странно — обувките, чорапите, бельото на мъртвеца. Костюмът не толкова. Но чорапите, ризата, долното бельо бяха като призраци, сякаш носеха духа на умрелия. Неприятно му бе да ги пипа и да търси монограмите и етикетите по тях.
Равик свърши бързо и това. Изряза ги, след това направи един вързоп от дрехите и ги зарови. На десетина километра от трупа, достатъчно далеко, за да не бъдат открити едновременно с него.
После продължи пътуването, докато стигна до едва река. Взе изрязаните етикети и ги зави в хартия. Скъса на малки късчета бележника на Хааке и претърси портфейла му. Две банкноти по хиляда франка, билет за влака до Берлин, десет марки, няколко листчета с адреси и паспорта му. Прибра френските пари. В джоба на Хааке бе намерил още няколко петфранкови банкноти.
Погледна за миг билета. За Берлин. Странно беше да види това „За Берлин“. Скъса го и го остави при другите неща. Дълго разглежда паспорта. Важеше още за три години. Почувства изкушение да го задържи и да го използува. Този паспорт би бил много подходящ за живота, който води. Не би се двоумил, ако не съзнаваше опасността.
Скъса и паспорта. След това и десетмарковата банкнота. Задържа ключовете, револвера, пръстена и разписката за куфарите. Трябваше да помисли дали да ги потърси и по този начин да заличи всякакви следи от него в Париж. Сметката в хотела бе вече намерил и унищожил.
Изгори всичко. Това му отне повече време, отколкото предполагаше; имаше вестници, с които изгори по-лесно парчетата плат. След това хвърли пепелта в потока. Най-накрая прегледа и колата за петна от кръв. Нищо не откри. Изми грижливо чука и френския ключ и прибра всички инструменти в багажника. Изми ръцете си, колкото е възможно по-добре, извади цигара и седна да я изпуши.
Слънчевите лъчи падаха косо през високите буки. Равик седеше и пушеше, чувстваше главата си празна. Не мислеше за нищо.
Сети се за Сибил едва когато излезе отново на шосето към замъка, който се белееше в този светъл летен ден под вечното небе на осемнадесетия век. Спомни си изведнъж за нея и за пръв път не направи опит да прогони тоя спомен или да го задуши. Досега спомените му бяха спирали винаги до деня, когато Хааке я бе повикал. Припомнял си бе само израза на ужас и безумен страх по лицето й. Всичко друго бе заличено. Никога не се бе замислял и над вестта, че се е обесила. Тогава не повярва. Възможно беше… Но кой знае какво се бе случило преди това? Не можеше да помисли за нея, без да почувства в мозъка си спазми, които превръщаха ръцете му в зверски лапи и сковаваха гърдите му в предсмъртни гърчове, отнемайки му по цели дни възможността да се отърве от червената мъгла на безпомощната надежда за мъст.
Сети се сега за Сибил и ето че спазмите и мъглата вече ги нямаше. Нещо се бе отпуснало, барикадата бе изчезнала, вековният израз на ужас се раздвижи, не беше вече смразен както през всичките тези години. Разкривените й устни се притвориха, погледът загуби своята втренченост, кръвта се върна постепенно в смъртно бледото лице. То не беше вече неизменна маска на ужас, а е отново оная позната Сибил, с която бе живял, чиято нежна гръд бе чувствал, която бе изпълвала като юнска вечер две години от живота му.
Изникнаха дни… вечери… като далечни забравени фойерверки, зърнати внезапно отвъд кръгозора. Заключената окървавена врата на миналото изведнъж леко и тихо се отвори и зад нея се появи отново градина… а не тъмното подземие на Гестапо.