— Да — кимна Вебер. — И пак от улица „Клавел“. Трябва да са се познавали и са отишли при същата акушерка. Тя дойде по същото време привечер, както и другата. Добре, че можах да ви намеря в хотела. Страхувах се, че няма да сте там.
Равик го погледна.
— Който живее в хотел, не се намира там вечер, Вебер. Хотелските стаи не са особено уютни през ноември.
— Представям си. Защо живеете тогава в хотел?
— Защото животът там е удобен и безличен. Човек е едновременно и сам, и не.
— Това ли желаете?
— Да.
— Същото бихте могли да постигнете и по друг начин. Като си наемете малък апартамент например.
— Възможно е. — Равик се наведе отново над девойката.
— Не мислите ли и вие така, Йожени? — попита Вебер.
Сестрата вдигна глава и каза студено:
— Господин Равик никога няма да направи това.
— Доктор Равик, Йожени — поправи я Вебер. — Той е бил главен хирург на голяма болница в Германия. И е много по-ценен от мене.
— Тук… — започна сестрата и намести очилата си.
— Добре, добре — прекъсна я Вебер. — Знаем какво ще кажете. Тук не признават чужди дипломи. Голяма глупост. Но откъде сте толкова уверена, че той няма да си наеме апартамент?
— Господин Равик е загубен човек. Той няма никога да си създаде свой дом.
— Какво? — учуди се Вебер. — Какво казахте?
— За господин Равик няма нищо свято. Това е причината.
— Браво — каза Равик откъм леглото на девойката.
— И това не бяхме чували — добави Вебер, като погледна втренчено Йожени.
— Попитайте го сам, доктор Вебер!
Равик стана.
— Отгатнахте, Йожени. Но когато за някого няма нищо свято, всичко започва да му става свято по един по-човешки начин. Той започва… да почита искрицата живот, която тупти дори в червея и го кара да търси светлината… Това обаче не е сравнение.
— Не можете да ме засегнете. Вие не вярвате в нищо — Йожени поправи енергично бялата престилка на гърдите си. — Аз, слава Богу, съм верующа.
Равик посегна към палтото си.
— Вярата лесно може да направи хората фанатици. Затова за всички религии е заплатено с толкова кръв. — Той се усмихна. — Търпимостта е дъщеря на съмнението, Йожени. Не сте ли вие въпреки цялата си вяра много по-нападателна, отколкото аз, изгубеният неверник.
— Чухте ли, Йожени? — изсмя се Вебер. — По-добре не отговаряйте. Само ще стане по-лошо.
— Моето достойнство на жена…
— Добре — прекъсна я Вебер. — Пазете си го; това е много хубаво. Трябва вече да тръгвам. Имам още малко работа в канцеларията. Елате, Равик. Довиждане, Йожени.
— Довиждане, доктор Вебер.
— Довиждане, сестра Йожени — каза Равик.
— Довиждане — отговори Йожени почти насила, и то едва след като доктор Вебер се обърна и я изгледа.
Канцеларията на Вебер беше запълнена с лека бяло-златиста мебел в стил ампир. По стената над писалището бяха окачени снимки от къщата и градината му. До стената имаше голям модерен лежащ стол. Вебер спеше на него, когато биваше принуден да нощува тук. Частната болница беше негова.
— Какво искате да пийнете, Равик? Коняк или дюбоне?
— Кафе, ако има още.
— Разбира се. — Вебер сложи кафеничето на масата и го включи в контакта. След това се обърна към Равик; — Можете ли да ме заместите днес следобед в „Озирис“?
— Разбира се.
— Нямате ли нищо против?
— Абсолютно нищо. Нямам други планове.
— Прекрасно. Няма защо да идвам тогава в града, само за да отида там. Ще мога да поработя в градината си. Бих помолил Фошон, но той е в почивка.
— Би било безсмислено — каза Равик. — Често съм вършил това.
— Вярно е. И все пак…
— Днес не съществува вече „все пак“, поне за мене.
— Да. Цяла идиотщина е, че на такъв способен хирург като вас не се разрешава да работи официално тук и че сте принуден да се криете.
— Но, Вебер, това е стара история. Такава е съдбата на всички лекари, избягали от Германия.
— Все едно! Смешно е! Вие вършите най-трудните операции на Дюран, а той се прославя с тях.
— По-добре, отколкото ако ги правеше сам.
— Не се чувам какво говоря — изсмя се Вебер. — Вие правите и моите операции. Но аз поне съм гинеколог, а не хирург…
Кафеварката почна да свири. Вебер я изключи от контакта. След това взе чаши от едно шкафче и наля кафето.
— Едно нещо не мога да разбера, Равик — каза той. — Защо продължавате да живеете в тази съборетина „Интернационал“? Защо не си наемете един нов апартамент около Булонската гора? Лесно ще си намерите евтини мебели. Така поне ще знаете, че имате нещо.
— Да — каза Равик. — Тогава ще знам, че имам нещо.
— Защо не го направите?