— Нищо. Всичко свърши. Имах късмет.
— Къде е колата?
— На улица „Понсле.“ Всичко е наред.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не. Заболя ме внезапно глава. Искам да поспя.
Ще сляза по-късно.
— Добре. Наистина ли нямаш нужда от нищо?
— Не — отговори Равик. — Вече не, Борис. Всичко стана лесно.
— Да не си забравил нещо?
— Струва ми се, че не. Не. Не съм. Не ми се говори за това. Първо трябва да поспя. По-късно. Тук ли ще бъдеш?
— Разбира се.
— Добре. Ще дойда после при теб.
Равик се върна в стаята си. Имаше ужасно главоболие. Постоя известно време на прозореца. Лилиите се белееха долу пред прозореца на Визенхоф. Отсреща се виждаше сивата стена с тъмните прозорци. Всичко свърши най-после. Беше убеден, че е правилно и заслужено, че така трябваше да стане, но ето всичко се свърши и нямаше вече какво да прави. Нищо не му оставаше. Никаква цел. От утре животът му нямаше да има смисъл. А днешният ден си отиваше бързо зад прозореца му.
Съблече се и се изми отново. Накисна ръцете си в спирт, след това ги изсуши, без да ги изтрие. Кожата около ставите на пръстите се опъна. Главата му тежеше, мозъкът сякаш се люлееше. Извади игла за инжекции, извари я в малък електрически чайник на перваза на прозореца. Водата повря известно време. Това клокочене му напомни поточето. Само поточето. Счупи крайчеца на две ампули и напълни спринцовката с без цветната течност. Направи си инжекция и легна. След това взе стария си халат и се покри. Почувства се като дванадесетгодишно дете, уморено и изоставено в самота на детството и младостта.
Събуди се привечер. Розовият залез бавно се спускаше над покривите. От долния етаж се чуваха гласовете на Визенхоф и госпожа Голдберг. Не разбра за какво говорят. И не го интересуваше, чувстваше се като човек, спал следобед, без да е свикнал на това, — отделен от всякакви връзки и готов да се самоубие веднага, без много да мисли. „Бих желал сега да оперирам“ — помисли той. Някой тежък, почти безнадежден случай. Спомни си, че не е хапнал нищо през целия ден и изведнъж почувства ужасен глад. Главоболието бе изчезнало. Облече се и слезе долу.
Морозов седеше по риза до масата в стаята си и разрешаваше някаква задача на шах. Стаята му беше почти празна. На стената бе окачена униформата му. В един ъгъл имаше икона и запалено кандило. В друг — маса със самовар, в трети — модерен хладилник. Той беше разкошът на Морозов. Там държеше водка, хранителни продукти и бира. Пред леглото имаше турски килим.
Морозов стана, без да продума, и донесе две чаши и бутилка водка.
— Зубровка — добави после и наля чашите.
— Не искам нищо да пия, Борис — каза Равик, като седна на масата. — Ужасно съм гладен.
— Добре, да отидем да хапнем нещо. Междувременно… — Морозов почна да се рови в хладилника и извади черен руски хляб, краставички, масло и кутийка хайвер. — Да хапнем от това. Хайверът ми е подарък от главния готвач на „Шехеразада“. Не е за пренебрегване.
— Стига с този театър, Борис — каза Равик. — Срещнах го пред „Озирис“. Убих го в Булонската гора, а в Сен Жермен го погребах.
— Видя ли те някой?
— Не. Никой не ме видя дори и пред „Озирис“.
— Никъде ли?
— Един човек мина през полянката в Булонската гора. Когато всичко бе вече свършено. Не видя нищо друго освен колата и мен. В този момент аз точно повръщах. Можеше да съм пиян или да ми е станало лошо. Няма нищо необикновено.
— Какво направи с вещите му?
— Зарових ги. Извадих етикетите на магазините и ги изгорих заедно с документите му. Взех парите и разписката за багажа, оставен на Северната гара. Платил бе стаята си в хотела, защото трябваше да замине тая сутрин.
— Това наистина се казва късмет. Следи от кръв?
— Никакви. Мина без кръв. Напуснах стаята в „Пренс дьо Гал“. Прибрах и вещите си. Хората, с които се е срещал, вероятно ще предположат, че вече си е заминал. Ако приберем и багажа му, никакви следи не ще останат в Париж.
— В Берлин ще разберат, че не се е върнал, и ще го потърсят тук.
— Но щом багажът му не е тук, не ще могат да разберат къде е отишъл.
— Ще разберат. Ще узнаят, че не е използувал билета си за спалния вагон. Изгори ли го?
— Да.
— Изгори тогава и разписката за багажа.
— Можем да я изпратим в гардероба на гарата с молба да изпратят куфарите му в Берлин или някъде другаде.
— Все едно е. По-добре да я изгорим. Колкото повече се занимаваш с това, толкова по-подозрителен ставаш. Така той просто е изчезнал. Това се случва често в Париж. Ще започнат издирвания и ако им провърви, могат да открият къде са го видели за последен път. В „Озирис“. Влиза ли вътре?