— Да. Само за миг. И го видях. Но той не. След това го чаках навън. Там не ни видя никой.
— Могат да разпитват кой е бил по това време в „Озирис“. Роланд ще си спомни, че ти си бил там.
— Там ходя често. Това още не значи нищо.
— По-добре е да не те разпитват. Емигрант без документи. Знае ли Роланд къде живееш?
— Не. Но знае адреса на Вебер. Той е официалният лекар на заведението. Само че Роланд напуска след няколко дни.
— Няма значение. Ще научат къде е отишла. — Морозов наля водка в чашата си. — Слушай, Равик, струва ми се, че ще е най-добре да изчезнеш за няколко седмици.
Равик го погледна.
— Лесно е да се каже, Борис. Но къде да отида?
— Навсякъде, където има много хора. Иди в Кан или Довил. Там сега е препълнено и лесно можеш да изчезнеш сред множеството. Или в Антиб. Мястото ти е познато. А там никой не иска документи. От Вебер и Роланд винаги мога да науча дали полицията те търси като свидетел.
Равик поклати отрицателно глава.
— Най-добре е да си стоя, където съм. И да се държа така, като че нищо не се е случило.
— Но не и в сегашното положение.
Равик погледна Морозов.
— Няма да бягам. Ще остана тук. И това е част от делото. Не разбираш ли?
Морозов не отговори веднага.
— Изгори най-напред разписката за багажа — каза после той.
Равик извади от джоба си разписката. Запали я и я изгори в пепелника. Морозов взе медната паничка и изхвърли през прозореца фината пепел.
— Така. Уреди се и това. Имаш ли още нещо негово у себе си?
— Пари.
— Дай да ги видя.
Морозов ги прегледа. По банкнотите нямаше никакви белези.
— Лесно можеш да се отървеш от тях. Какво смяташ да ги правиш?
— Да ги изпратя анонимно на фонда за бежанци.
— Размени ги утре, а ги изпрати след две седмици.
— Добре.
Равик сложи банкнотите в джоба си. Когато ги сгъваше, се сети, че яде. Погледна бързо ръцете си. Какви странни мисли го бяха обзели тая сутрин! Той взе още едно парче от пресния черен хляб.
— Къде ще отидем да ядем? — попита Морозов.
— Където и да е.
Морозов го погледна. Равик се усмихна. За пръв път.
— Слушай, Борис — каза той, — не ме гледай като медицинска сестра, която очаква някой да получи пред нея нервен припадък. Очистих един скот, който заслужаваше хилядократно по-лоша съдба. Убивал съм десетки хора, с които не ме е свързвало нищо, и съм получавал ордени за това, убивал съм ги не в честна борба, а промъквайки се зад гърба им, дебнейки ги из засада, тогава, когато те изобщо не са очаквали. Но тогава беше война и затова никой не може да ме осъди. Единствено съжалявам, че не можах да кажа в очите на Хааке всичко, което мисля, а изпитвах страшно желание да го сторя. Него го няма, той не ще измъчва вече никого. Аз спах, прогоних всички мисли за случилото се и го чувствам като нещо далечно, сякаш съм го прочел във вестника.
— Добре — отвърна Морозов, като закопча сакото си. — Да тръгваме. Искам да пийна нещо.
— Ти ли? — попита Равик и го погледна.
— Да, аз — отговори Морозов и добави след кратко колебание: — За пръв път се чувствам остарял.
31
Прощалната вечер на Роланд започна точно в шест. Трая само един час. Работата започваше в седем.
Масата беше сложена в една съседна зала. Всички проститутки бяха облечени. Повечето бяха в черни копринени рокли. Понеже ги бе виждал винаги голи или в съвсем прозрачни дрехи, Равик мъчно можа да познае повечето от тях. Само пет-шест бяха останали в голямата зала, за да обслужват посетителите в случай на нужда. Те щяха да се преоблекат в седем часа и да дойдат на празненството. Никоя нямаше да се яви в професионалния си костюм. Това не беше нареждане на съдържателката; момичетата го пожелаха сами. Равик не бе и очаквал нещо друго. Той знаеше каква е етикецията при проститутките, много по-строга от тая във висшето общество.
Момичетата бяха събрали пари и подариха на Роланд шест плетени стола за ресторанта й. Съдържателката й подари една каса, Равик — две мраморни маси, които подхождаха на столовете. Той беше единственото външно лице и единственият мъж.
Вечерята почна в шест часа и пет минути. Съдържателката седеше на почетното място. Роланд беше от дясната, а Равик от лявата й страна. По-нататък следваха новата управителка, помощник-управителката и момичетата.
Ордьоврите бяха отлични. Страсбургски гъши дроб, домашна баница с месо и старо шери към тях. На Равик донесоха бутилка водка. Мразеше шери. После поднесоха калкан с вино Мьорсо от 1933 година. Рибата беше от същото качество като в „Максим“. Виното бе леко, младо и подхождащо за яденето. След това имаше пресни зелени аспержи, печено пиле, хрупкаво и крехко, вкусна салата със съвсем лек дъх на чесън и към всичко това вино Шато Сен Емилиои. В горния край на масата пиеха бутилка „Романе конти“ от 1921 година.