— Разбира се. Каза ли полицаят какво иска?
Роланд вдигна рамене.
— Не. А не е и наша работа да го питаме. Казах му, че никой не е идвал. Това е правило в нашето заведение. Ние никога нищо не знаем. Така е по-добре. А той и не прояви особен интерес.
— Така ли?
Роланд се усмихна.
— Трябва да знаеш, Равик, че повечето французи не искат и да знаят какво може да се случи на някой немски турист. Ние си имаме достатъчно грижи.
Тя стана.
— А сега трябва да си вървя. Сбогом, Равик.
— Сбогом, Роланд. Без теб тук няма да е вече тъй хубаво.
Тя се усмихна.
— Отначало може би не. Но скоро ще стане.
Отиде да се сбогува с момичетата. На минаване погледна към касата, столовете и масите. Практични подаръци. Тя си ги представяше вече в кафенето си; особено касата. Тази каса означаваше приходи, сигурност, дом и благоденствие. Роланд се поколеба за миг, но не можа да устои. Извади няколко монети от чантата си, сложи ги в лъскавата каса и я завъртя. На прозорчето се появи сумата два и половина франка, касата се отвори и Роланд прибра с щастлива детска усмивка собствените си пари.
Любопитни момичетата я заобиколиха. Роланд повтори операцията и плати франк и седемдесет и пет.
— Какво може да се получи във вашето заведение за един франк и седемдесет и пет сантима? — попита Маргьорит, по прякор Кобилата.
Роланд помисли. После отвърна:
— Едно дюбоне, два пъти перно.
— А колко струват амерпиконът или бирата?
— По седемдесет сантима. — Роланд записа нула франка и седемдесет сантима.
— Евтино е — каза Кобилата.
— При нас трябва да е по-евтино, отколкото в Париж — обясни Роланд.
Момичетата наредиха столовете около двете мраморни маси, седнаха внимателно, пригладиха копринените си рокли и започнаха да се държат като посетителки в бъдещото кафене на Роланд.
— Три чая с английски бисквити, госпожо Роланд — каза Дейзи, нежна руса девойка, любимка главно на женените посетители.
— Седем франка и осемдесет. — Роланд маркира на касата си. — Съжалявам, но английските бисквити са много скъпи.
От съседната маса Маргьорит-Кобилата вдигна глава, след като точно премисли всичко.
— Две бутилки помри — поръча тържествено тя. Обичаше Роланд и искаше да й го покаже.
— Деветдесет франка. Хубаво помри.
— И четири коняка — изпръхтя Кобилата, — Днес имам рожден ден.
— Четири франка и четиридесет. — Касата изтрака.
— Четири кафета с целувки.
— Три франка и шестдесет.
Възхитена Кобилата погледна Роланд. Не можеше да измисли нищо повече.
Момичетата заобиколиха касата.
— Колко прави всичко, госпожо Роланд?
Тя им показа бележката с отпечатаните цифри.
— Сто и пет франка и осемдесет сантима.
— И колко е печалбата?
— Около тридесет франка. Главно от шампанското. От него много се печели.
— Добре — каза Кобилата. — Добре! Така винаги да ви върви.
Роланд се върна при Равик. Очите й сияеха като на човек, който е влюбен или печели.
— Сбогом, Равик, не забравяй какво ти казах.
— Няма. Сбогом, Роланд.
Тя излезе — силна, изправена, уверена. Бъдещето беше за нея ясно, а животът — хубав.
Равик седеше с Морозов пред „Фуке“. Беше девет часът вечерта. Терасата бе препълнена. Две улични лампи светеха някъде зад Арката със студена бяла светлина.
— Плъховете напускат Париж — каза Морозов. — В „Интернационал“ има три празни стаи. Това не се е случвало от 1933 година насам.
— Други емигранти ще дойдат и ще ги заемат.
— Какви? Имали сме руснаци, италианци, поляци, испанци, германци.
— Французи — добави Равик. — От граничните области. Бежанци, както през последната война.
Морозов вдигна чашата си, видя, че е празна, и по вика келнера.
— Още една кана пуйи.
— А ти какво ще правиш, Равик? — попита той.
— В качеството си на плъх ли?
— Да.
— И плъховете се нуждаят днес от паспорти и визи.
Морозов го погледна неодобрително.
— Имал ли си досега паспорт? Не. И въпреки това си бил в Прага, Виена, Цюрих, Испания и Париж. А сега е вече време да изчезнеш от тук.
— Къде да отида? — попита Равик. После взе донесената кана. Тя бе толкова студена, че се беше изпотила. Той наля от пивкото вино. — В Испания? Там чакат фалангистите.
— В Швейцария.
— Швейцария е много малка. Бил съм там три пъти. Полицията ме хващаше винаги още на втората седмица и ме връщаше във Франция.
— В Англия. Да отидеш там нелегално от Белгия.
— Невъзможно. В Англия ги залавят още на пристанището и ги връщат в Белгия. А Белгия не е страна, в която могат да живеят емигранти.
— В Америка не можеш да отидеш. Какво ще кажеш за Мексико?