Равик се усмихна.
— Какво значение има? Уличница или светица — важно е как човек постъпва с тях. Ти не разбираш това, мирни покровителю на публичните Домове, с твоите шестнадесет жени! Любовта не е търговец, който желае възвръщаемост на вложения капитал. А за въображението са потребни само няколко куки, за да закачи булото си. Все едно дали са златни, тенекиени или ръждясали. Това було се закачва всякъде, където може. Щом ги покрие булото от лунни лъчи и седеф, и тръните, и розите се превръщат във вълшебна приказка от „Хиляда и една нощ“.
Морозов отпи глътка вино.
— Приказваш повече, отколкото трябва — каза той. — Пък и неверни неща.
— Знам. Но понякога блуждаещата звезда може да ти покаже пътя в мрака, Борис.
Откъм площад „Етоал“ бавно и със сребърни стъпки идваше хлад. Равик сложи ръка върху изпотената кана с вино. Почувства студенина под ръката си. И животът охладняваше в сърцето му. Сякаш този хлад долиташе от спокойния лъх на нощта; с него идваше и дълбокото безразличие към съдбата. Към съдбата и към бъдещето. Кога друг път се бе чувствал така? В Антиб, спомни си той, когато бе разбрал, че Жоан ще го напусне. Безразличие, което се превърна в равнодушие. Както и решението да не бяга. Да не бяга вече. Те бяха свързани едно с друго. Той бе осъществил и отмъщението, и любовта. Това му стигаше. Не беше всичко, но все пак твърде много. След убийството на Хааке не бе напуснал Париж. Нямаше и сега да го напусне. Тия неща бяха свързани. Който се ползува от щастливия случай, трябва да може и да се отказва от него. Това не беше примирение, а спокойно решение, което не се поддава на никаква логика. Нямаше място вече за колебания. Той се бе успокоил. Сега чакаше, съвземаше се и се оглеждаше. Беше обзет от онова тайнствено равнодушие, което винаги те завладява в навечерието на преломни събития. Нищо вече нямаше значение. Всички реки бяха пресъхнали. Някъде в нощта море надигаше води, но утрото щеше да покаже накъде ще тръгнат те.
— Трябва да си вървя — каза Морозов, като погледна часовника си.
— Добре. Аз ще остана, Борис.
— За да се порадваш на последните вечери пред Залеза на Боговете ли?
— Именно. Те никога вече няма да се повторят.
— Толкова ли е лошо това?
— Не. И ние няма да се повторим. Вчерашният ден е безвъзвратно загубен и никакви сълзи или магии не могат да го върнат.
— Много приказваш. — Морозов стана. — Бъди благодарен, че присъстваш на агонията на един век. И то на един лош век.
— Той все пак е нашият. А пък ти говориш прекалено малко, Борис.
Морозов допи виното си прав. След това остави чашата така предпазливо, сякаш е динамит, и изтри брадата си. Беше в цивилни дрехи и изглеждаше пред Равик едър и силен.
— Не мисли, че не разбирам защо не искаш да напуснеш Париж — каза бавно той. — Разбирам добре нежеланието ти да отидеш някъде.
Равик се върна рано в хотела. В хола видя една малка, загубена фигура, която стана развълнувано при влизането му, като се подпря някак особено на двете си ръце. Забеляза, че единият крачол на панталона висеше без крак. Вместо него отдолу се подаваше мръсен, подбит дървен кол.
— Докторе, докторе!
Равик се вгледа по-внимателно и видя в полутъмния хол едно широко усмихнато юношеско лице.
— Жано — каза изненадан той. — Жано е, разбира се!
— Да. Същият. Чакам ви цялата вечер. Едва днес следобед можах да намеря адреса ви. Много пъти се опитвах да го получа от онази стара вещица, старшата сестра в болницата. Но тя винаги ми казваше, че не сте в Париж.
— Нямаше ме наистина известно време.
— Най-после днес следобед ми каза, че живеете тук. И аз дойдох веднага — добави Жано сияещ.
— Да не е станало нещо с крака ти? — попита Равик.
— Не. — Жано потупа кола, сякаш галеше гърба на вярно куче. — Абсолютно нищо! Всичко е наред.
Равик погледна кола.
— Виждам, че си постигнал целта си. Но как успя да се справиш със застрахователното дружество?
— Не много трудно. Дадоха ми изкуствен крак. Но аз получих стойността му от магазина срещу петнадесет на сто отстъпка.
— Ами млекарничката?
— Затова именно съм дошъл. Отворихме млекарничка. Малка е, но можем да се оправим. Мама продава. Аз се занимавам с доставките и сметките. Имам добри снабдители. Направо от провинцията.
Накуцвайки, Жано се приближи до изтъркания диван и остави един пакет, завит в тъмнокафява амбалажна хартия.
— Това е за вас, докторе. Донесох ви го. Не е кой знае какво. Но е от нашия магазин — хляб, масло, сирене и яйца. Ако не ви се излиза, можете да се навечеряте с това, нали?