Той погледна втренчено Равик, който отговори:
— Това изобщо е една добра вечеря.
Жано кимна доволен.
— Надявам се, че ще харесате сиренето. Едното е „Бри“, другото — „Пон л’евек“.
— Това е любимото ми сирене.
— Чудесно! — Жано потупа от щастие силно ампутирания си крак. — Майка ми настоя за „Пон л’евек“. Аз смятах, че ще предпочетете „Бри“. То подхожда повече на човек като вас.
— И двете са първокласни. Не можехте да измислите нещо по-хубаво. — Равик взе пакета. — Благодаря, Жано. Пациентите не си спомнят често за своя лекар. Обикновено го търсят, за да се пазарят за хонорара.
— Богатите пациенти, нали? — кимна закачливо Жано. — Но не и ние. Ние сме ви безкрайно задължени! Ако кракът ми бе останал само парализиран, едва ли щяхме да получим някакво възнаграждение.
Равик го погледна. И помисли: „Да не би да смята, че съм отрязал крака от желание да му услужа?“
— Не можеше да се направи нищо друго, освен да се отреже, Жано.
— Сигурно — смигна Жано. — Ясно е. — Той нахлупи шапката си. — А сега трябва да тръгвам. Майка ми сигурно ме чака. Отдавна съм излязъл. Трябва да приказвам и с един човек за доставката на рокфор. Сбогом, докторе. Надявам се, че ще харесате сиренето.
— Сбогом, Жано. Благодаря ти. И добра сполука.
— Тя не ни напуска.
Малката фигура махна с ръка и излезе самоуверено от хола накуцвайки.
Равик отвори пакета в стаята. Намери един стар, неупотребяван от години спиртник. После изрови пакетче сух спирт и малко тиганче. Взе две таблетки, постави ги в спиртника и го запали. Синкавият пламък затрептя. Сложи в тигана малко масло, счупи две яйца и ги разбърка. След това си отряза парче пресен хрупкав бял хляб, сложи тиганчето на масата върху няколко вестника, отвори сиренето, донесе си една бутилка вувре и почна да яде. Отдавна не бе се хранил така. Реши да си купи още на другия ден няколко пакетчета сух спирт. Лесно можеше да вземе спиртника в концентрационен лагер, защото беше сгъваем.
Той ядеше бавно. Опита и другото сирене. Жано имаше право — вечерята беше хубава.
32
— Напускането на Египет — каза докторът по филология и философия Зайденбаум, като се обърна към Равик и Морозов, — само че без Мойсей.
Той бе застанал, слаб и жълт, пред вратата на „Интернационал“. Семействата Щерн и Вагнер и ергенът Щолц товареха отвън багажа си. Бяха наели една кола.
Огрени от следобедното августовско слънце, на улицата стояха мебели. Диван, няколко кресла, боядисани със златен бронз, и един нов килим тип „Обюсон“. Собственост на семейство Щерн. До тях имаше масивна маса от махагон. Зелма Щерн, жена с повехнало лице и кадифени очи, пазеше мебелите си, както квачка — своите пилета.
— Внимавайте да не издраскате масата! Внимавайте, внимавайте!
Плотът на масата беше полиран и лъснат. Това бе една светиня, за която всяка домакиня е готова да рискува живота си. Зелма Щерн се въртеше непрекъснато около масата и двамата носачи, които я изнесоха и сложиха отвън с пълно безразличие.
Слънцето се оглеждаше в полираната маса. Зелма Щерн се наведе и я изтри с парцал. Лъсна нервно ъглите. Плотът отрази като тъмно огледало лицето й — сякаш някоя хилядолетна баба поглеждаше въпросително от огледалото на миналото.
Носачите се появиха с бюфет от махагон. И той беше полиран и лъснат. Единият зави малко по-рано, отколкото трябваше и един от ъглите на бюфета се ожули във входната врата на „Интернационал“.
Зелма Щерн не издаде нито стон. Остана като закована, вдигнала ръката с парцала и полуотворила уста, като че се бе вкаменила в минутата, когато е смятала да го глътне.
Съпругът й, Йозеф Щерн, нисък мъж с очила и отпусната долна устна, се приближи до нея.
— Слушай, Зелма…
Тя не го виждаше. Гледаше пред себе си, сякаш не го забелязваше.
— Бюфетът…
— Добре, Зелма. Имаме вече виза.
— Бюфетът на майка ми. На родителите ми…
— Е, добре, Зелма. Одраска се. Една драскотина не е кой знае какво. Важното е, че имаме виза.
— Но тя ще остане. Няма да може да се заличи.
— Госпожо — каза носачът, който не разбираше разговора им, но знаеше за какво се отнася. — Изнесете сами вещите си. Аз не съм направил тая тясна врата.
— Мръсни шваби — изръмжа другият.
Йозеф Щерн подскочи.
— Ние не сме шваби — каза той. — А емигранти.
— Мръсни бежанци — отвърна носачът.
— Слушай, Зелма — каза Щерн. — Станалото станало. Какво да правим? Колко много въртели имахме с твоите мебели. Напуснахме Кобленц четири месеца по-късно, защото не можеше да се разделиш с тях. Заради тях платихме осемнадесет хиляди марки такса за изселване. Сега пък висим на улицата, параходът няма да ни чака.